Държавна агенция „Архиви“ - Archives State Agency

🇧🇬Какво видя Дяволът в София🇧🇬

от поредицата за м. май: "Звезди в косите, сълзи в очите“

Преди 105 години българската публика влиза в киносалоните да види новия, трети поред филм на режисьора Васил Гендов „Дяволът в София“. Лентата се е снимала по столичните улици и домове пред погледа на цели тълпи любопитни, създавайки сериозно очакване към тази „единствена по род и замисъл българска кинодрама“. В справочника „Български игрални филми. Т. 1 (1915–1948)“ сюжетът й е представен така: „Дяволът скучае в своите владения. Той решава да слезе на земята и да се запознае с живота на хората. Изборът му пада на София. Първите му контакти не са обнадеждаващи. Разхождайки се из улиците на града в чудноватия си мефистофелски костюм, той е гонен и бит с камъни. Тогава Дяволът пуска в действие своята машинка за фабрикуване на пари… Облечен по последна мода, той продължава необезпокояван разходката си. Парите му отварят вратите на най-знатните домове и скоро той става част от столичния хайлайф. За партньорка Дяволът си избира една проститутка, която го запознава със семейството си. Бащата е крадец и пияница, а майката е принудена да изкарва прехраната на всички. Сатаната и проститутката попадат във вихъра на охолния живот. Млада дама от висшето общество го моли да убие възрастния й мъж, за да наследи богатството му. Той я отпраща към бащата на своята придружителка, който с готовност й оказва съдействие. След извършеното убийство старият мошеник му открадва машинката за правене на пари и избягва. Останал без средства, Дяволът е позорно изхвърлен от висшето общество. Полупребит, осъзнал, че хората са много по-порочни от него, той едва се добира до пъкъла. Вече за нищо на света не би сменил ада със София“.
В ролята на Дявола е самият режисьор и сценарист Васил Гендов, проститутката се играе от съпругата му Жана Гендова, актьорът и помощник-режисьор в Народния театър Иван Попов е в ролята на баща й Григорий, Мери Михайлова – на майката, а като дамата от висшето общество, която поръчва убийството на съпруга си, е известната актриса Елена Снежина. Интересното е, че Снежина е първа братовчедка на Гендов, а Иван Попов е техен вуйчо. Георги Сотиров, който играе ролята на брата на проститутката, не е ничий братовчед, нито вуйчо, но пък има съществена роля във финансирането на филма. Баща му е богатият търговец на спиртни питиета Петър Сотиров, който подкрепя сина си в желанието му да прави артистична кариера. Гендов му обещава, че синът ще получи главната роля във филма (не я получава) и щастливият баща пише полица за заем от 8 хил. лева с обещанието, че ако не стигнат, ще даде още.
Филмът се снима в живата градска среда на София. Събират се тълпи зяпачи, които оживено коментират творческия процес, при една по-пикантна сцена (проститутката си вдига полата, за да скрие пари в чорапа си) се намесва и възмутен полицейски пристав. Снима се каскада с участието на влак и автомобил, в която Гендов за малко не пада от покрива на движещия се влак.
Изпълненият с рискове и несгоди живот на кинаджиите понякога е подсладен с неочаквани почерпки. Случва се, докато снимат в нечий дом, домакините да поканят екипа на закуска или обяд, а индустриалецът Гинев организира в дома си истинско пиршество с черен хайвер и шампанско.
Пресата следи случващото се по време на снимките, а това е добре дошло за рекламата на филма, който излиза на екрана на кино „Модерен театър“ на 5 юни 1921 г. „Картината“, както я наричат в тогавашните вестници, е от 6 части, дълга е 2100 м, с надписи.
Успехът на филма е спорен, той не се задържа дълго на екран. Днес вече е невъзможно да се преценят качествата му, защото при бомбардировките над София по време на Втората световна война бомба пада върху дома на Гендов на бул. „Дондуков“ 54 и всичките му ленти изгарят. Така, за съжаление, е изтрит не само ценен документ за първите стъпки на българското кино, но и споменът за сгради и улици, за атмосферата в столицата от 20-те години на XX в.
Васил Гендов (1891–1970) заснема общо 11 филма. Първите му два, предхождащи „Дяволът в София“, са „Българан е галант“ (1915) и „Любовта е лудост“ (1917), на който е кръстен и Международният филмов фестивал във Варна.

Литература: Кърджилов, П., Български игрални филми. Т. 1/ 1915 – 1948. С., 1987.
Грозев, Ал. Началото. Из историята на българското кино 1895 – 1956. С., 1985

@последователи
#ДържавнаагенцияАрхиви #архиви #кино #ВасилГендов #дяволътвСофия #любовтаелудост

Участие на председателя на Държавна агенция „Архиви“ в срещите на Групата на европейските архиви и Европейския борд на националните архивисти в Кипър

На 7 и 8 май 2026 г. в Кипър се проведоха 38-та среща на Групата на европейските архиви и 51-та сесия на Европейския борд на националните архивисти, на които участва председателят на Държавна агенция „Архиви“ доц. д-р Михаил Груев.
В срещите на Групата на европейските архиви участват ръководителите на националните архивни институции на държавите-членки на Европейския съюз и асоциираните към тях Норвегия, Исландия и Швейцария. Основен акцент на срещата в Кипър бе поставен върху работата на архивите в ситуации на кризи, военни конфликти и природни бедствия. На нея бяха представени добри практики от работата на различни европейски архиви, както и резултатите от проучване за готовността на архивите в ЕС за реакции при кибератаки и големи енергийни сривове.
Друг важен въпрос, разглеждан на срещата, бе този за необходимостта от стандартизация при архивирането на електронни документи в държавите от ЕС и уеднаквяване на системите и стъпките за електронно архивиране в отделните страни. В резултат от работата на специално формирана работна група предстои да бъде изготвен професионален наръчник по електронно архивиране, с препоръчителен и информативен характер за специалистите в отделните страни.
В сесиите на Европейския борд на националните архивисти, освен членовете на Групата на европейските архиви участват и представители на държавите-кандидатки за членство в ЕС. На проведената на 8 май сесия бяха представени добри практики при различните архиви от ЕС за обновяване на архивните сгради и подобряването на условията на съхранение на документи. Представени бяха изключително модерни и високотехнологични решения от Люксембург, Швейцария и Полша. Финландия пък е единствената страна, в която процесът на централизация на фондовата наличност е завършен.
По време на срещите доц. Груев проведе и индивидуални срещи с ръководителите на архивите в Румъния, Черна гора, Украйна, Молдова и Гърция, на които бяха обсъдени конкретни мерки за архивно сътрудничество, в т.ч. сключване на споразумения за сътрудничество, както и участие в съвместни инициативи за популяризиране на архивните документални наследства.

@последователи
#ДържавнаагенцияАрхиви #архиви #европейскиархиви

🇧🇬Роза Попова - на висок ток и на висота🇧🇬

„Звезди в косите, сълзи в очите“. Така се казва филмът от 1977 г. на режисьора Иван Ничев по сценарий на Анжел Вагенщайн с участието на прекрасни артисти, сред които Катя Паскалева, Татяна Лолова, Петър Слабаков, Николай Бинев, Леда Тасева, Антоний Генов. Филмът разказва за пътуваща театрална трупа от началото на XX в., изпълнен е с комични и драматични случки, с житейските несгоди и редките минути на слава, спохождащи артистите по провинциалните сцени, с раздвоението им между желанието да играят качествена драматургия като „Отело“ и финансовата необходимост да представят лековати пиеси като „Любовта на маркиз Дьо Шантии“.
Подобен е житейският сюжет на сега позабравени от широката публика артистични имена като театралната прима Роза Попова. Тя се ражда с името Руска Мануилова в София през 1879 г. По собствените й думи майка й е полякиня. Омагьосана от театъра и преди да е завършила средното си образование, на 16 години бяга от къщи за ужас на домашните си и се омъжва за 13 г. по-възрастния от нея за Стоян М. Попов, който като детски писател е известен с псевдонима си Чичо Стоян. Става актриса в пътуващата му театрална трупа „Зора“, по-късно и я оглавява. Трупата започва да носи нейното име. Пътуват с каруци, по пътищата ги преследват вълци…
През 1900 – 1902 г. е актриса в софийския театър „Сълза и смях“, едновременно играе в гастролираща у нас хърватска трупа. Предпочита роли от тежката театрална артилерия в пиеси на Шекспир, Ибсен, Стриндберг, Метерлинк, Гогол, Шилер. От 1904 до 1906 г. е директор-режисьор и водеща актриса на театралната трупа в Пловдив. Стреми се да получи и подходящо образование – първо взима уроци по актьорско майсторство при театралния ентусиаст, актьор и режисьор Константин Сапунов, а по-късно, по време на престоя си във Виена, работи с артисти от Бургтеатър като подготовка за международно турне. Междувременно „за психическо обогатяване“ посещава и лекции във Виенския университет по литература и… медицина. Медицината ще й послужи през 1913 г., когато се записва за милосърдна сестра към Македоно-одринското опълчение. Тогава помага на повече от 800 ранени.
Завръща се в България от Виена през 1908 г. и по покана от режисьора Йозеф Шмаха играе в Народния театър до 1910 г.През сезона1910 – 1911 г. е избрана за първи директор-режисьор на Русенския театър, където въпреки всевъзможните материални несгоди и чиновнически спънки обновява трупата с прием на непрофесионални, но талантливи актьори. Напуска Русе и отново тръгва с пътуваща трупа. През 1918 г. основава в София собствен театър „Роза Попова“. През 1923 г. създава Български театър-студия, в който се занимава с театрална педагогика.
За нея Райна Костенцева в „Моят роден град София в края на XIX – началото на XX век и след това“ пише: „Роза Попова от трупата на „Сълза и смях“, жената на Чичо Стоян, е една от най-красивите жени, които е виждала българската сцена. С изящна външност и кокетност, суетна. Скоро напуска държавния театър и обикаля със своя трупа провинцията. Подбира си по-слаби партньори, за да блести тя. Дори когато трябва да играе ролята на прислужничка, тя се появява с „бално“ деколте и висок ток.“
В живота на Роза Попова има случка, която разтърсва близките и почитателите й. На 20 януари 1903 г. влюбеният до полуда в нея 25-годишен учител и поет Тодор Богданов я прострелва пред дома й, след което се самоубива. Преди това в писма й е предлагал да избягат заедно в Париж, но тя остава вярна на съпруга си. Актрисата, тогава тя е на 24 г., е тежко ранена, но след 14 дена в кома оцелява. Като „подкрепа“ на 12 март същата година е уволнена от „Сълза и смях“. Причина – „в интерес на службата“.
През целия си живот, неизменно следвана заедно със съпруга си от сянката на безпаричието, Роза Попова изучава чужди езици, пише стихове и разкази, драми, театрална критика, мемоари, превежда от немски и сръбски. Твори под псевдоними, като Косара Преспанска, Нарцис, д-р Никола Дечков, Омара Тристо. Държавна агенция „Архиви“ пази чрез русенския си архив поканата на Комитета за честване на „Ден на Роза Попова и Маня Икономова“ до столичното гражданство от 1926 г. (ДА – Русе, ф. 16К, оп. 2, а.е. 8, л. 8-9). Всенародният юбилей се организира по инициатива на водещи фигури от културния живот: Михаил Арнаудов, Александър Балабанов, Парашкев Стоянов, Емануил Попдимитров, д-р Александър Станишев, Теодор Траянов, Людмил Стоянов, Сава Огнянов, Елена Снежина, братя Владигерови, Георги Стаматов, Добри Христов, Маестро Георги Атанасов. В поканата четем: „Защото тези две художници … са по-скоро широко народни, отколкото столични само артистки. Защото редица години – при най-тежки и несгодни условия – тези културни жени са обикаляли с високо съзнание всички големи и малки градове на страната. Ето защо Роза Попова и Маня Икономова имат пълното и неотемлимо право да носят с гордост високото прозвище на истинно народния артист… тъй като дълго са носили кръста на трудното народно труженичество – далеко от удобствата и безпечността на един гарантиран от държавата театър.“ На 15 май в полза на честваните артистки се изнася трагедията „Сафо“ от Грилпарцер по превода в стихове на Роза Попова. Приемат се и дарения.
Последното представление на Роза Попова е през 1937 г. Умира през 1949 г. в родния си град София. Поклонението пред паметта й е в Народния театър, където три дни поред не свършва върволицата от почитатели.

Източници: Васев, В. Русенски обелиск, С. 2002; Божилов, К. Първи българки. С., 2013; Костенцева, Р. Моят роден град София в края на XIX – началото на XX век и след това. С., 2008; Бръзицов, Хр. Някога в София. С., 1970

@последователи
#ДържавнаагенцияАрхиви #архиви #артисти #Народентеатър #ЧичоСтоян

Следете новите ни публикации всеки вторник и четвъртък.

🇧🇬Звезди в косите, сълзи в очите🇧🇬

Арт места: В царството на чешитите

Художникът Тръпко Василев остава в историята не толкова с картините си, колкото с прочутата си, първа в София галерия, открита през 1910 г. Издържа я с парите от бояджийския занаят, който изучава като момче в Цариград. За него Райна Костенцева пише в книгата си „Моят роден град София“: „Меценати на изкуството още нямаше, ако не се смята художникът Тръпко Василев, който улесни художниците да излагат творбите си в наетото и приспособено от него помещение за изложби. Изложбеното помещение, което наричаха „Тръпковата галерия“, беше приземна, малко разнебитена постройка на ул. „Аксаков“, която преди е била помещение на Рисувалното училище. Тръпко не вземаше наем от бедни художници, но хитреците ругаеше. На посмъртната изложба на художника Август Розентал се бяха спрели художници пред автопортета на покойния. Тръпко им казваше: „Еве, бре! Овой беше човек, вие свите сте магаринья!
Веднъж Тръпко се разхождаше в три файтона. В първия беше сам той, във втория палтото – му, а в третия – шапката му. „Да се знае, че се разхожда директорът на Художествената галерия“ – казал той, като го попитали какъв е този овардалък.“
Ако художниците си имат Тръпковата галерия, журналистите – клубче на ул. „Аксаков“, останалите гилдии нямат свое място, пише в книгата си „Някога в София“ Христо Бръзицов. Артистичните професии се съюзяват, за да създадат Дом на изкуствата и печата на ул. „Раковски“ 151. Средства се събират с ентусиазъм и въображение – организират се Ден на розата, карнавални вечери в Градското казино, лотарии. При гостуването на прочутия индийски поет и мислител Рабиндранат Тагор се продават билети за поетичната му вечер, а печалбата отива за Дома. До пролетта на 1944 г., когато сградата е разрушена при бомбардировките на София, в нея художници, журналисти, режисьори, актьори и писатели намират подслон за своите творчески срещи, рецитали, спорове и маскени балове. Организират се и курсове по модерни танци: фокстрот, шими, танго, чарлстон, в които се записват имена като Андрей Николов, Борис Денев, Васил Захариев, Михайло Парашчук. В дома има читалня, правят се изложби, тук се събират членовете на българския ПЕН клуб. Дългогодишен председател на Дома на изкуствата и печата е Райко Алексиев. (По книгата „Моите спомени“ на Христо Бръзицов, С., 1970.)
В Пловдив също е създаден подобен дом на артистичните професии. Построен е след Чирпанското земетресение от 1928 г. с дарения на чешкия журналист Владимир Сис. Строежът продължава от 1931 до 1934 г. На партера е разположена концертна зала, а на втория етаж – изложбен салон. След 1944 г. новата власт слага ръка на сградата на Пловдивския дом на изкуствата и печата. Днес това е сградата на БНР Радио Пловдив.
Дом на изкуствата и печата е създаден също в Русе.
В София изложби се организират и в Царския манеж. Първоначално той е сграда за обучение по езда, вкл. на царя, князете и висшето офицерство. След Първата световна война по решение на правителството на Александър Стамболийски е преустроен в изложбена зала, преградена с паравани на много отделения. През 1939 г. при изграждането на Народната библиотека Манежът е съборен.

@последователи
#ДържавнаагенцияАрхиви #архиви #галерия

🇧🇬Да се свети Гергьовден! 🇧🇬

Почитан от народа ни като най-личен празник, той слага началото на лятната, активна половина на стопанската година. Свети Георги, победителят на змея, е може би най-таченият светец по българските земи, на него са се надявали за плодородието на нивите и стадата. Той е отключвал дъжда и росата. На празника му вратите и праговете на домовете, кошарите и оборите се украсяват със свежа зеленина, набрана в гората. Зелени клонки се слагат и върху завивките на децата. Хората се пръскат с вода, търкалят се в росата. Вярвало се е, че в навечерието на Гергьовден зелената растителност и водата даряват със здраве и плодовитост. На празничната трапеза освен гергьовско агне за първи път след зимата се вкусват прясно издоено мляко и заквасени от него продукти. Самата трапеза най-често е обща за цялото село, изнесена на зелена трева, обичайно край черква или манастир.
Честит имен ден на Георгиевците и Герганите! Още на Гeo, Гoцe, Гaля, Ганка, Ганчо, Генчо, Георгия, Гергин, Гергина, Гинка, Гиньo, Йoргo, Воин, на близките и приятелите им, съседите и колегите им, което прави… целия народ.
Празнува и Българската армия със спомена за храбростта на предците ни – не сме забравили подвизите им, няма да ги забравим.
По традиция хората днес се мерят на кантар – за здраве.
Весела да е усмивката Ви и с победени змейове да са пълни дните Ви!

Литература: Българска митология, съст. Анани Стойнев. С., 1994

@последователи
#ДържавнаагенцияАрхиви #архиви #Гергьовден

🇧🇬Звезди в косите, сълзи в очите🇧🇬

Бляскави и славни, къпещи се в любовта на публиката, но и чувствителни до болка, сеещи красота, жънещи бури, екстравагантни по ДНК, запомнени и забравени – хората на изкуството са пратениците на музите сред нас, призвани да оцветяват живота с емоции и смисъл. Писатели и поети, художници и скулптори, театрали и първопроходци в киното, циркови майстори – май е месецът, който им посвещаваме, с техните псевдоними и раздори, юбилеи и лични драми.
„Звезди в косите, сълзи в очите“. Така се казва филмът от 1977 г. на режисьора Иван Ничев по сценарий на Анжел Вагенщайн, за който отново ще стане дума в публикациите ни през месеца и чието заглавие описва точно живота на артистите. Разгледайте и богатите снимкови ревюта, които сме подбрали по различните теми.

@последователи

#ДържавнаагенцияАрхиви #архиви #артисти

🇧🇬Честит празник на труда, колеги и приятели! Според Волтер той ни избавя от трите най-големи злини – скуката, порока, бедността.🇧🇬

@последователи

#ДържавнаагенцияАрхиви #архиви #първимай

🇧🇬🇧🇬🇧🇬Помним ги!🇧🇬🇧🇬🇧🇬

Не са само паметниците. Заедно с тях или дори преди тях идват стиховете. Вазов написа: „Перущице бледна, гнездо на герои,/ слава! Вечна слава на чедата твои,/ на твоята пепел и на твоя гроб,/ дето храбро падна въстаналий роб!/ Слава теб, че ти се одържа до крайност/ и бори се в пушек, и падна със сяйност.“ И още: „От Батак съм, чичо. Знаеш ли Батак?“
На имена и места, свързани с Априлското въстание, са кръщавани училища, читалища, улици, спортни отбори, военни училища. В Държавна агенция „Архиви“ се пазят снимки на футболни отбори с името „Бенковски“ от Пловдив, Пазарджик, Разград и Перник. Паметта на априлци стига буквално до небето – на името на Панайот Волов български астрономи кръщават открит от тях астероид: 445308 Volov (2010 ET20).
Вечна памет!
Следете новите ни публикации всеки вторник и четвъртък.

#ДържавнаагенцияАрхиви #архиви #Априлсковъстание #1876 #годишнина #ИванВазов #ПанайотВолов #Бенковски #БенковскиПазарджик #футболенотбор

Здравейте, приятели, този месец в нашата рубрика „Ценни книги“ Ви представяме първото научно-изследователско издание на Димитър Страшимиров, което се отличава в морето от книжнина за историята на Априлското въстание с това, че е отпечатано още през 1907 година, когато много от участниците в него са все още живи.
Авторът Димитър Тодоров Страшимиров (Варна, 1868 – София, 1939) е добре познат на историците с огромната си дейност по издирването, систематизирането и публикуването на документи за възрожденската епоха. Негови братя са писателят Антон Страшимиров и депутатът Тодор Страшимиров.
Димитър Страшимиров завършва Славянска филология и история в Берн – Швейцария, 1893 г., в Бернския университет получава и докторат по философия. Работи като гимназиален учител в Разград, Солун, Сер, Пловдив и София, два пъти е народен представител и директор на Народния театър (1914–1917). През 1922 – 1923 г. е главен библиотекар в Народната библиотека в София и завеждащ Архива на Възраждането, от 1923 до 1930 г. е сътрудник в Народния комитет „Васил Левски“ и т.н.
През март 1903 г. Пловдивската постоянна окръжна комисия сключва договор с Димитър Страшимиров, за да напише история на Априлското въстание в ІV революционен окръг. Изследователят написва цялостна история на въстанието в три тома. Тя е завършена през 1905 г., но публикуването ѝ се забавя поради неуредици по отпечатването. Изложението в изданието е задълбочено, критично и фактологично. То е изцяло базирано на системно, методично и всестранно събиране на устни и писмени извори, както и характерното географско обозначение на историческите събития и използването му за уточняване на историческите факти. Страшимиров обхожда всички селища и места, свързани с Априлското въстание, като широко използва топографията като исторически извор. В своите пътувания авторът вижда разположението на селищата, следите и размерите на пожарищата и разрушенията, разстоянията, изминати пеша или на кон, реалния път на апостолите, четите или въоръжените групи, на населението по време на разгрома и т. н., като с личните си впечатления допълва или коригира сведенията от спомени, разкази и документи. Същият изследователски и критичен подход прилага и към срещите с живите поборници, дейци и свидетели на събитията. В крайна сметка в трите тома прилага 32 документа и публикува 63 портрета на въстаници, част от които са рисувани специално за книгата и са приети от специална комисия, съставена от художници и близки на революционерите. В края на третия том Д. Страшимиров публикува списъци на убити, ранени, затворени и заточени българи, като отбелязва тяхната приблизителна възраст. Приложени са и четири карти на революционните окръзи.
Изданието е част от личната библиотека на Симеон Радев с негови бележки и критики.

Страшимиров, Димитър. История на Априлското въстание, 1907. Т.1. Предистория, 1907, 355 с.; Т.2. Приготовления, 1907, 287, ХХХVІ с.; Т.3. Възстание и пепелища, 1907, 460, ХІІІ с.; 4 л. к. (ДАА Библиотека).

#ДържавнаагенцияАрхиви #архиви #Априлсковъстание #1876 #годишнина #ДимитърСтрашимиров #ценникниги #библиотекаДържавнаагенцияАрхиви

🇧🇬🇧🇬🇧🇬Отзвукът: циниците срещу потресените🇧🇬🇧🇬🇧🇬

150 години Априлско въстание

„Дошъл е моментът да се издигне глас. … Има минути, когато човешката съвест взема думата и заповядва на правителствата да я слушат. … Кога ще свърши мъченичеството на този малък героичен народ? Време е цивилизацията да издаде своята величествена забрана да се продължава така. Ние, народите, заповядваме на правителствата да издадат тази заповед…“
Тези думи произнася пред Френския парламент Виктор Юго на 17 август 1876 г. По това време в Европа вече са широко известни статиите на Джанюариъс Макгахан, кореспондент на британския вестник „Дейли Нюз“, за зверствата на османската власт при потушаването на Априлското въстание. Макгахан заминава за българските земи на 23 юли 1876 година. Държавна агенция „Архиви“ съхранява заповед от великия везир Мехмед Рушди именно от 23 юли 1876 г., даваща правото на [Джанюариъс] Макгахан за свободно придвижване по територията на Османската империя в качеството му на журналистически представител на в. „Левант хералд“ (ЦДА, ф. 2151К, оп. 1, а.е. 220, л. 1). „Левант Хералд“ е двуезичен вестник, съществувал в периода 1856 – 1914 г. в Цариград. Основан е от британски поданици на Османската империя. Вестникът е с издания на английски и френски език. Макгахан е нает като кореспондент и от руския вестник „Голос“.
Журналистът обикаля Пловдив, Пещера, Пазарджик, Батак, Перущица, Панагюрище, Клисура. Описва потресаващите гледки на останките от жертвите на кланетата. Според изчисленията му петдесет и осем села и пет манастира са били разрушени, а общо петнадесет хиляди души изклани или убити по друг мъчителен начин. Репортажите му са препечатвани и от други вестници (за априлските кланета в България излизат над 3000 статии в европейски вестници) и стават повод британският политик Уилям Гладстон да напише памфлета: „Българските ужаси и Източният въпрос“. Ето част от него: „Обръщам се към своите сънародници, от които това зависи в много по-голяма степен, отколкото от който и да било друг народ в Европа, да изискват и настояват пред нашето правителство да промени своята едностранчива позиция и да насочи в съзвучие с европейските държави цялата си енергия към премахването на турското управление в България. Нека турците сложат край на своите безчинства по единствения възможен начин, а именно като сложат край на собственото си присъствие...“ (Макгахан умира от тиф на 9 юни 1878 г. край Цариград, ненавършил 34 г., след като като военен кореспондент на в. „Дейли нюз“ е изминал целия път на руската армия по време на Руско-турската война.)
Заедно с Макгахан като участници в специална анкетна комисия из пострадалите селища пътуват управляващият руското консулство в Одрин княз Алексей Церетелев (грузинец по произход, истинската му фамилия е Церетели) и генералният консул на американското посолство в Цариград Юджийн Скайлър. Докладите на Скайлър се отличават с точни списъци на пострадалите селища с броя на жертвите и изгорените къщи и църкви в тях. След Освобождението България официално благодари за дейността му с писмо на Антим I, председател на Народното събрание, от 7 април 1879 г. На негово име са кръстени улици в различни български градове, както и връх в Антарктида, висок 1435 метра. Княз Церетелев и Юджийн Скайлър разработват и проект за автономия на България, представен на Цариградската конференция (23 декември 1876 г. – 20 януари 1877 г.).
Не бива да се забравя и приносът на Джордж Уошбърн и проф. Алберт Лонг от цариградския Робърт Колеж за международния отглас от зверствата. В критично важен момент, когато протурската пропаганда във Великобритания и други европейски страни се опитва да омаловажи новините за тях (Дизраели ги нарича „кафеджийски брътвежи“), Уошбърн и Лонг стават проводници на достоверни сведения, включително идващи от българските студенти в колежа.
В доклада на Юджийн Скайлър от 21 ноември 1876 г., изпратен от Цариград до легацията на САЩ, специално е отбелязано: „От лицата, които спомогнаха по онова време да се изнесат пред обществото българските страдания, най-важните, изглежда, бяха преп[одобният] д-р Джордж Уошбърн, директор на Роберт колеж, и преп[одобният] д-р Алберт Лонг, преподаващ естествена история. Д-р Лонг е бил 15 години мисионер за българите от името на Методистката епископална църква на Съединените щати и седем години през това време е пребивавал в България. Той е превел Евангелието на български и е публикувал вестник [„Зорница“] на същия език, който той добре познава. Много от възпитаниците на този колеж и един от учителите са българи.“
Сред потресените и възмутените се включват едни от най-известните личности на епохата: Джузепе Гарибалди, Оскар Уайлд, Фьодор Достоевски, Иван Тургенев, Чарлз Дарвин, Лев Толстой, Дмитрий Менделеев, Пьотр Чайковски, Жул Верн. Ото фон Бисмарк, когото трудно бихме обвинили в сантименталност, в реч пред Райхстага на 5 декември 1876 година казва: „След извършените злодеяния на черкезите в България, за Османската империя вече няма място в Европа.“ (Косев, К. Бисмарк - източният въпрос и българското освобождение 1856 – 1878. София, 2019)
Малко повече от година след избухването на въстанието, на 24 април 1877 г., е обявено началото на Руско-турската освободителна война.
Вечна памет на онези честни хора, които изнесоха истината за кланетата по българските земи през 1876 г.!

#ДържавнаагенцияАрхиви #архиви #Априлсковъстание #1876 #годишнина #Макгахан #ЮджийнСкайлър #Робъртколеж

Очаквайте новите ни публикации всеки вторник и четвъртък.

🇧🇬🇧🇬🇧🇬Дряновската епопея – двеста срещу единайсет хиляди🇧🇬🇧🇬🇧🇬

150 години Априлско въстание

Когато на осмия ден от обсадата на Дряновския манастир в края на април 1876 г. до въстаниците под предводителството на поп Харитон и Бачо Киро стига писмо от дряновските чорбаджии с предложение да сложат оръжие, лично учителят Бачо Киро им отговаря: „Господа, ние не сме излезле да убиваме, обираме и разбойничествуваме. Излязохме от домовете си и потеглихме за в Балканът да дирим свободата си и човешки живот. Като влязохме в манастирът си, не питахме ни Алито, ни Салито, ни Хасана, но истиннаго Бога, който е с нас, против вас. За това, кога ще излезем и как, само ние и Бог знае, а не вие, не щем да ни заповядвате да излезем, нито пък ви питаме. Колкото до оръжията ни, ще ги сложим като умрем, а ще ги носим, дорде сме живи. Не ви ги донасяме, елате ги вземете сами. Ако обичате, оставете ни...“ (Из „Записки. Кондика на Дряновския манастир „Св. Архангел Михаил“ на йеромонах Пахомий Стоянов, игумен на Дряновския манастир и участник във въстанието. Габрово, 2001)
Такива са били мъжете, които оставиха дом и семейство и отидоха на заколение за свободата на България. Те бяха 200, обкръжени от 11 000 с ятагани, пушки и топове. Вечна им памет!

Следете новите ни публикации всеки вторник и четвъртък.