Трамвайни Истории

ТРАМВАЙНА ИСТОРИЯ №23
В последните дни... от края на ноември вдигам температура след обяд. Обикновен упорит зимен грип. Свикнах му. Настроих се! Ходя рано на работа, за да може като дойде температурата да си тръгна и никой да не види, чуе или стане свидетел на последствията от нея. Домашните и те ми свикнаха. Нямаха избор. Опитах с болничен, не ми се получи. Изпълняваме петилетка за няколко месеца. Криво-ляво ръководството се нагоди на странния ми график и се прави, че не чува зловещата ми кашлица, Всичко е точно! Днес пак поех към вкъщи в 15.30 и пред замъгления ми вече поглед 10-ка трамвай се изниза на Славейков. На таблото пишеше, че 18-ката идва след 6 минути. Какво прави един нормален човек, когато има 6 минути - говори по телефона, особено когато е студено. И аз като един нормален човек "без температура", тракайки зъби, набрах приятелката си, която от известно време ме чака да и отговоря на въпроса "Как се грижиш за себе си?". Естествено, че се опитах да и вменя чувство за вина, че "не иска да ме заведе при нейния фризьор и до тук спира грижата." И точно, когато стана най-интересно трамвай 18 дойде.Качих се говорейки и несъзнателно седнах на единственото свободно място. И в тази минута фокусирах едно червено портмоне забито между една мъжка чанта, приличаща на мешка и стената на трамвая. Пред мен стоеше мъж с военна шапка. Казах само "Роско, в трамвая съм и е неудобно да говоря" и затворих телефона.Потупах човека по рамото и казах"господине, тук има едно червено портмоне". Той вдигна чантата вдигна го си го прибра в нея. След няколко секунди се обърна и каза "Благодаря!". Аз бях същисана, защото в момента, в който видях, че го прибира се почувствах като престъпник. Все едно не той го прибра, а аз. След още няколко секунди дойде спирката на Попа и той се изниза с думите "Хубав ден"... Не знам от температурата ли, от случката ли, но ...вдигайте, по-често телефоните на хората, които задават неудобни въпроси, защото пожеланието "хубав ден", понякога носи и черни мисли... и се грижете за себе си, не се оставяйте на грипа.

Преди време, когато започнах да пиша Трамвайни истории, получих подарък от човек, който харесваше написаното и в един момент ми пусна този "саундтрак" и писа, че за него, те звучат така.... Музиката, която получих е великолепна и си заслужава да се чуе! Историята на видеото дори и с преводач е хубаво да се прочете.... всичко е между редовете Надявам, се че поне част от историите звучат така :)

Lisboa : por Eléctrico em Lisboa - luci e suoni sul tram 28 uno dei simboli di Lisbona http://www.youtube.com/playlist?list=PL9537BD49AA77E2D2 POR Inspirado no filme "Lisbon Story" (1994) Wim Wenders "... eu queria fazer ver a cidade como ela é...

ТРАМВАЙНА ИСТОРИЯ №22
Няма как да ви я опиша мъката, която изживяхме без трамвай в Долен Лозенец. Цяло лято купувах домати, краставици, чушки по път за бабите на кооперацията. И те се намъчиха, че не са от Женския пазар.Свикнали са. „Чеде, да ти дам пет лева да ми купиш домати и ако видиш хубави краставици. Ама да идеш до онази сергия в средата. Ще търсиш Ангел. Ако срещнеш и някоя чушка, няма да се разсърдя”. До женския както се сещате изобщо не стигах, то кога?! Ама как познаваха, че не са от Ангел не знам уж все ги мирисах тези домати. „Нали ти казах да вземеш от Ангел. Пак си объркала сергията”. Това не тежеше, тежеше влаченето пеш. Където видех нещо по път по- свежо, купувах. То баба, и един домат и стига за вечеря. И баба да не си, баба ще станеш. Дойде есента, една сутрин бабата над мен в 8 сутринта звъни. Отварям. Тя стиска 50 лева и нарежда. „Днес като идеш при Ангел /все едно някога съм ходила при Ангел/ да купиш 10 килограма моркови, 10 глави чесън, 10 розички карфиол, 5-6 зелки, 5 килограма чушки червени. Ако ти останат пари, купи още чесън.И ще гледаш зелето да не е от фуражното, да не ти пробута. Звънни ми да те посрещна, ако ти тежи”. Замръзнах, че това и от Римската стена едва ще го довлека, а от Графа /пазара го затвориха още лятото/, тя за Женския. Ще ме посрещне, а е слизала два часа от горния етаж… Избирах ги като бисери от 24-часовия магазин тия моркови и чушки, и карфиол намерих, и чесън също, като истински. Ама зеле от къде? Фермерския на Римската в събота! И зелките ги избирах като бисери. А бабата, от която ги купих се кле, че по истинско зеле няма – нали са био пазар. Да, ама не. Фуражно било, каза бабата от горния. И си признах, че зелето съм го взела от друга сергия, защото неговото не станало. „Ами, не е станало, излъгал те е Ангел, имаше си дъжд тази година.”. Преди месец ни пуснаха трамвая и бабите ме забравиха. И аз ги забравих на мига, че то не беше лесно. До днес. Преди малко се звъни на вратата. Отварям. Бабата от горния, подава ми бонбон, от тези, които ги продават по един. Ангел от Женския бил умрял още през пролетта, когато спрели трамвая. „Добро дете си, не каза, че е умрял. А ние все се чудехме що от други сергии купуваш доматите.”…

ТРАМВАЙНА ИСТОРИЯ №21 /РЕМОНТНА/
Днес ми се посмачка европейското, ама и националното самочувствие покрай него, от следното:
- висях в задръстване в най-големия пек на Орлов мост, без климатик, защото работя в културна институция и пестим от климатик;
- прибрах се пеша по Графа, защото от два дни нямаме трамвай /РЕМОНТА/, но това е много добре за формата ми и даже бих била безкрайно благодарна за безплатния фитнес, ако не трябваше да преодолявам колите по иначе забранената улица /откакто няма трамваи, Графа е основна автомобилна артерия, а скоростта на колите е като на магистрала/, не е непреодолимо... ама нали беше забранена за коли или вече не важи?;
- на светофара на Евлоги и Графа, където се чака да пресечеш на кръстовището доста станахме свидетели аз и трима млади французи /две жени и един мъж/ на "облекчението" на видимо опиянен младеж с шал на Левски в реката, закъснял за мача;
- докато се препъвахме в кенчетата, хартиите,бутилките, слушайки техните гневни изблици за мръсотията и варварството, аз преодолях притеснението си и на следващият светофар се опитах да им обясня на английски, че са близо до стадион и днес е мача за националната ни купа. Смайването ми беше, когато чух, горе-долу това "Nous sommes Français, nous ne comprenons pas l'anglais" /преведох си го с google преводач за да звучи достоверно, дано поне да е граматически добре/, но и на мен ми стана ясно, че не искат да чуят и дума повече на английски с категоричният тон, с който го изрекоха. Те тръгнаха по Драган Цанков, аз по Смирненски;
- подритвах кенчета и бутилки от бяс почти до нас това е резултатът от футболното фенство - няколко улици мръсотия; - изгледах този измъчен мач за национална купа... е това ли е?!?...
През цялото това време звънях на телефона на сина ми, за да му кажа да се прибере с такси, а не пеша, както обикновено защото кварталът ни е тих, спокоен, но днес не е. Не ми се мисли, как живеят родителите на децата в големите европейски столици, където тероризмът е почти ежедневие, а аз се страхувам от пияни лумпени на мач.. Вече се прибра жив, цял и спокоен, а аз искам единствено "каквито и да сме - европейци, балканци или варвари, децата ни да са живи, цели и спокойни." ЧЕСТИТ ДЕН НА ЕВРОПА

ТРАМВАЙНА ИСТОРИЯ №20
Шантав снежен ден още от сутринта. Мина доста бързо - от преките включвания за код червен, през тюхкането за непочистените улици, риненето на сняг, дори чух верижна катастрофа, докато говорих по телефона /Слава на Бога, всички са здрави и цели/ и хукнах към спирката. Електронното табло показваше, че трамвай №18 идва след 3 минути. Вече беше се задал. На качване една жена, увита като "самоходно иглу", избута всички и се качи първа. Клатушкайки се с всички палта и шалове се качихме и всички останали. Трамваят тръгна. Имаше нещо неуютно във въздуха - всеки свит в собствената си топлина. На Попа слязоха половината, само "самоходното иглу" се беше залепило до мен. Леко се отдръпнах, но тя направи крачка и пак застана забита от лявата ми страна. На кръстовището с Евлоги, трамваят спря и от кабината излезе дребничък мургав човек, който стискаше две черни слушалки. Много смутен, видимо разстроен, пристъпвайки от крак на крак, тихо каза:"Много се извинявам за закъснението от 43 минути, но наш колега е получил инфаркт от линия 18 на колелото на Орландовци. Умрял е и ни забавиха докато дойдат тези... тежките групи". Вероятно тези няколко човека, които го чухме също сме го гледали толкова смутено и стъписано, защото започна да обяснява: "Абе, тези бе, тежките групи за да го изнесат". Явно му се губеха думите. Настана неловко мълчание. Човека се сконфузи още повече и започна да повтаря: "Та много се извинявам, за закъснението, много се извинявам....". "Иглуто" до мен промърмори "Е, няма проблем." Като чу това, човекът си се прибра в кабината и трамваят тръгна. Никога не съм знаела какво се казва в такива моменти и обикновено стоя като дърво. Гледам, че всички около мен също стояха онемели, като дървета,... освен "иглуто". И докато мислех колко уместна е репликата "Няма проблем" в този случай и настъпилата повсеместна неадекватност да изразяваме някакво съчувствие и съпричастност към непознати, трамваят отново спря. Този път, мъничкият човек извади шумно някакъв метален предмет, който му пречеше и го захвърли в другия край на кабината и този път доста високо извика нещо, което може би трябваше да значи "Какво се случва тоя ден?"... Ние с "иглуто" хукнахме и почти в хор попитахме "Добре ли сте?". Беше забил поглед напред и подкара пак трамвая. Залепени на стъклото му стигнахме до последната спирка. Слязохме всички... И от тогава не спирам да го мисля - някой безумен ПР ли го е накарал да се извини за закъснението, без през ум да му мине, че тези хора са се познавали от години и това е шок? Или ватманът е решил сам да сподели, на нас постоянните му пътници, отиващи и връщащи се от работа по един и същ маршрут? Колко обиколки му остават по този маршрут за да приключи и неговият работен ден? Колко хора има по спирките, които ще го чакат, без да знаят, това което малцина разбрахме?

ТРАМВАЙНА ИСТОРИЯ №19
Сутрин, януари, току-що съм минала през банката да си платя кредита и се сурвам към спирката на току-що спрелия трамвай №12. По тази линия вече пътуват само швейцарски зелени трамваи, дарени по програма. Много са удобни, но трябва сам да си натиснеш бутона за да се качиш или да слезеш. Това е ОК, но ако ватмана е в добро настроение сам ти отваря вратите, но ако натиснеш бутона от вътре издава звук толкова силен, че всички разбират, че си идиот. Почти забивам чело в чело в зеления трамвай, усмихвам се на ватманката и се качвам, като си натискам бутона. В джоба имам само едни два железни лева. Клатушкайки се насочвам към автомата - "НЕ РАБОТИ", а до него е залепена друга "АВТОМАТЪТ НЕ ВРЪЩА РЕСТО". Също толкова нелепо се заклащам към кабината и питам "Извинете, може ли един билет?". От кабината чувам едно ясно и женско "Да", зад гърба си толкова ясно чувам едно мъжко "Не може. Ватманът не се безпокои по време на движение". Докато се суетя да подам ли двата лева, съвсем до ухото ми женски глас казва "Дай тия парите, де!", но друг мъжки зад гърба ми се провиква "Че трамвая си е по релсите, какво му пречи на ватмана?". През това време имам вече набутан билет от ватманката, която пак в ухото ми казва "Имаш ли 10 стотинки?", без да се замислям отговарям "Нямам хванете си повече." Тук някъде се намеси първия мъжки глас "Е тази държава няма да се оправи докато икономиката ни е такава. Дришльовци, всичките млади са такива. Тази държава трябва да се управлява от инженери!". И тук в ухото ми прогърмя "Аз съм инженер, и съм достатъчно млада жена и карам трамвай, мога да дам билет, но ми трябва тишина за да върна 40 стотинки". До Славейков никой не обади.... Връщане от работа. Славейков - Журналист. Купила съм си билет от будката и съм спокойна. Идва трамвай №12 също толкова зелен, колкото сутрешния, но с друга ватманка. Трамваят тих, празен, само аз и една леля си седим в седалките. На Графа и Евлоги ни хвана светофар. Полузаспалата леля въодушевена скочи и каза "Аз искам да сляза тук, може ли?". От кабината се чу "Не може!". "Ама в Германия може, ако натиснеш копчето може." продължи лелята. " Ми ходи си в Германия и си си слизай, аз да не съм такси." - продължи кабината. "Ама в Германия и когато видиш спрял трамвай и натиснеш копчето можеш и да се качиш, а тук само по спирки висиш и ватманите никога не се обаждат и не обиждат." - продължи лелята."Ма пак ти казвам ходи си в Германия - качвай се, слизай колкото си искаш, защото аз ако сляза, никой няма да може - ни да слезе, ни да се качи"... Има една снимка, вероятно проект направен за дарението на трамваите, казваше се "зелената краставица" от чужд фотограф. Без да искам съм я изтрила от телефона, но може да я видите в един от дарените трамваи ... или да я чуете :)

ТРАМВАЙНА ИСТОРИЯ №18
"Трамвай номер осемнайсет пристига.. след... една... минута". Качвам се. Подавам метални два лева на ватманката, тя с отработен жест ми подава билета, рестото и завива. Зад гърба ми се качват още доста хора. На мястото за багаж се е подпрял младеж, със слушалки, който си ровичка из телефона. Ватманката забива спирачки и аз забивам нос в гърдите на младежа. В същото време някой доста здраво ме дърпа за раницата назад. Ошашавен младежът ме хваща за реверите и ме задържа да не падна. Дядо с патерица се провлачва държейки се за моята раница, с надеждата някой да му отстъпи място от тези близки до първата врата. Докато се извинявахме с младежа, тантуреста ромка седяща на по-задно място, скочи и достатъчно силно изохка: "Сядай, че тия които са седнали на местата за инвалиди, няма да се помръднат, а гледам, че на са инвалиди. "Ти къде ще слизаш?" пита дядото. "Далече" - отговаря тя. "Ми тогава я си сед, аз съм за две спирки." Докато тече този диалог, те вече нескопосано са разменили - тя права, той седнал . Доста по-уверено жената повтаря. "Сядай, сядай че тия които са седнали на местата за инвалиди, няма да се помръднат, а гледам, че на са инвалиди. И те знаят, че не са инвалиди ама са седнали на местата за инвалиди." - това последното даже го извиква. ". "Аз слизам." - промърмори бабата пред мен забила поглед в безплатен вестник. Боядисана с прическа и златни обеци, единственото което се вижда от вестника е заглавие, от което се чете само "РАЗВЕДЕНИ". "Кой, кой ще става?"- неразбрал попита дядото. "Аз ставам" - със същия равен глас повтори бабата и стана, и чак тогава я видях - облечена с домашен плетен зелен пуловер, сиво сако, мъжки, светло кафяви джинси и гумени чехли. На слизане, когато само главата и се виждаше от вратата тя се обърна и каза "Тук, всички седнали, са инвалиди - глухи и неми!".
Със същата сила, с която ме хвана за раницата, дядото дърпна ромката "Я сядай мойто момиче, аз се местя на мойто място, ти на твойто.". И докато тя се усети, той се измъкна от седалката и седна на тази за инвалиди. Жената остана права, а трамваят отново потъна в тишина.

ТРАМВАЙНА ИСТОРИЯ № 17
От седмици с Богомил се уговаряме да отидем на пазар за нещо, което отдавна трябваше да му купя. Спорът беше дали да е от МОЛ или да търсим някакъв друг магазин. Събирахме пари, после ги харчехме за друго и все не успявахме, докато не уцелихме момента на заплатата. Аз надделях и тръгнахме към единствения МОЛ, към който се стига с трамвай от нас. Неделя. Навлякла съм любимия си развлечен пуловер, дънки и раница. Трамваят ще дойде "след 10 мин." поне така показва таблото. Брули ни пролетен априлски вятър и на нас хич не ни пука. Идва, качваме се. Аз имам карта и се чекирим, той също студентска и то я вади и се чекира- минава контрола и проверява картите. Аз съм убедена, че проверяват онова заветно "пиук" на апарата, а той ме ме разубеждава, че контролата гледа само до кога е картата, чека било сигурност за евентуална катастрофа.... има логика да е така. Избухнах в смях от собствената си заблуда. В този момент момиче седнало на място "майки с деца", скочи и каза на достатъчно висок глас "Моля, седнете!"... Аз се стъписах и промарморих "О, моля, няма нужда", поглеждайки издутия си развлечен пуловер. Подбрах 19-сет годишният си син и се закотвихме на най-крайната част на трамвая. Не по-малко стъписан, завлечен в най-крайния край той каза "Ти не си толкова престаряла да ти отстъпват място", докато аз си мислех "толкова ли съм дебела, че да ме вземат за бременна"?!? Кой е правилният въпрос :) Кой какво чекира - датата на изтичане на картата или фиксирането кой къде е пътувал?

ТРАМВАЙНА ИСТОРИЯ №16
Преди седмица пътувах с 10-ката и бях седнала на обърната седалка за инвалиди. На Попа се качиха възрастна жена с момиченце. Седнаха на седалката срещу мен, една в друга. Бабата държеше ухаеща, топла, мазна милинка. Бабата с отмерен жест поглъщаше част от нея. По едно време детето посегна към едно сиренце, което аха да падне, но бабата със същото толкова отмерен жест го перна през ръката. Вероятно срещнала моя изумен поглед, добави "Майка ти, забрани да ядеш това. Не е еко". И тогава ме стрелна един спомен от детството. Баща ми имаше много добър приятел от детските години. Бяха неразделни от деца и това, че неговият приятел вече не живееше на съседната улица, нито в нашия град не спираше шумната радост, когато се видеха и след това изчезваха за седмица за риба... и се връщаха без риба. Имаха си и детска мечта, която си осъществиха - направиха си лодка. Те двете пораснали момчета от средата на България.Изкараха жълтия Жожо /заз-а/ на дядо ми от гаража и в продължение на "цялото мое детство" чукаха и тракаха по едни талпи и накрая стана лодка. Никога не я видях на вода, но помня щастието, когато ме заведоха в гаража за да я извадят и сълзите на дядо ми, когато прибра Жожо пак в гаража. Но не за тях исках да разказвам, а за друго. Та, приятелят на баща ми, също си имаше майка и баща като моя, и те - баба и дядо. Вероятно тогава, когато се случи случката не са били на повече от 50-55, а аз на 3-4. Те бяха приятелско семейство на моите баба и дядо, вероятно датиращо още от детските години на синовете им. Бяха много мили, моето "мили" тогава означаваше , когато дойдат вкъщи да ми донесат марципан и да не настояват да го изям пред тях. Баба ми веднъж ме взе на гости у тях. Скучно ми беше при тях и вероятно съм го показала, тогава дума не обелвах пред чужди хора, че ме пуснаха да се разхождам из къщата. И тя беше скучна- същата като нашата. Но в една от стаите, на едно голямо легло бе седнала огромна руска кукла. Беше висока колкото мен, и вероятно е казвала "Мама". Вероятно съм посегнала да я взема и тогава усетих едно незабравимо перване през ръцете. "Милата баба", собственичка на куклата /нямаха още внуци/ просъска "Тя не се пипа, защото ще се счупи. Ела с мен оттатък и да не си ревнала!". Не ревнах въпреки блесналите ми очи, но повече от тях не взех нито един марципан. Казвах "добър ден" и се фръцвах все едно не съм го видяла. Почти седмица се напъвах да се сетя как се казваха, е не успявам... Помня името на приятеля на баща ми, но техните - не! Не первайте детски ръце без причина, защото децата ще забравят имената ви. Не успях да кажа това на бабата, затова го пиша сега, пък дано стигне там където трябва.