Гражданска инициатива Справедливост

"Уважаеми приятели и колеги,

настъпва важен момент - филмът "СИМОН СРЕЩУ СТРАХА" ("Случаят Варсано") излиза в националния ефир в неделя, от 14 часа.

Датата не е случайна, 10 ноември.

Моля, споделете с приятели и близки, които се вълнуват от свободата на словото, от свободомислието, от гражданската съвест.

Нашият филм (направих го заедно с Георги Богданов, Борис Мисирков и АГИТПРОП) е посветен на един човек, когото имаме късмета да познаваме и да направи промяна в живота ни, без да е искал да му даваме властта в живота ни, без да ни е канил да го избираме или дори да го харесваме. Напротив, героят на този филм години наред ни отказваше да стане обект, герой, действащо лице в историята. Трябваше да настояваме. Да го притискаме дори. В неделя, надявам се, ще разберете, че си е струвало да сме толкова настойчиви.

Ето какво написах в началото на проекта, преди няколко години:

"Правя този филм, за да осветля загадъчния случай на Симон Варсано.

На времето, като ученик в гимназията, мярнах един от лозунгите, които беше писал със спрей за обувки.

Не знаех кой е авторът на надписите. Не знаех, че през нощта са стреляли по него.

Не схващах точния смисъл на думите, надраскани по фасадите.

Не знаех, че заради тези думи един човек месеци наред е бил преследван и накрая са го ранили в краката...

Сега са минали вече десетилетия, но аз държа да изясня тези въпроси, свързани със Симон и с мен самия.

Защо той мълчеше, защо не даваше интервюта?

Много хора охотно слагаха пред очите на обществото свои дисидентски постъпки отпреди падането на комунизма.

Но за акциите на Симон в България не знае никой.

Той не говореше. Защо? От гордост или от скромност?

Искам да разбера този феномен, човека-изключение.

Искам да разбера и самия себе си – как така съм живял в разпада на комунизма,

без да имам сили да се разбунтувам?"

"Симон срещу страха" току-що се завърна от Ню Йорк, където не просто беше първият български филм, показван на фестивала за документални филми RUSDOCFILMFEST, но получи и наградата "Свободно слово".

Музиката е на Иво Спасов, монтажът на Елена Сейменова.

Създавахме го с голямо внимание и амбицията да има истинско кинематографичнто качество. Вие ще кажете как и докъде сме успели."

Симон срещу страха Случаят "Варсано". Най-мълчаливият български дисидент проговаря...Документален филм

Когато има кой да го каже добре, тогава е по-добре нищо да не казваш.

Жалея за Алекс, който не пожали себе си Опитах се да сломя емоцията от новината за смъртта на Алекс чрез преспиване. Но то се превърна в безсъние. Не помогна. Напротив. Какво да напиша за човека, за когото з...

Петиция за недопускане на подмяна на факти и събития от комунистическия период 1944-1989 г. и прехода към демокрация в новите учебници по ист Фондация „Истина и памет” открива петиция за недопускане на подмяна на факти и събития от комунистическия период 1944-1989 г. и прехода към демокрация или за манипула....

Петиция за избирането на Лаура Кьовеши за евро прокурор.

Susţinem candidatura Laurei Codruţa Kövesi pentru funcţia de procuror şef european Faptul că preşedinţia europeană este deţinută vremelnic, prin mecanismul de rotaţie, de către ţara noastră nu trebuie să ducă la alterarea, nici măcar cu o iotă, a politicilor europene în domeniul justiţiei. Uniunea Europeană s-a exprimat deja cu deplină claritate privind abuzurile...

“Темата за Русия и отношенията ни с нея намират широко място в моята работа, в анализите и публицистиката. Колкото повече време минава се убеждавам, че за съвременния българин емоционалното отношение значително преобладава над рационалното. Това пречи да намерим оптимално съчетание между интереси и амбиции, но най-вече да намерим независимо и самостойно място на България в европейската и глобална система извън гравитацията на Кремъл.

Няма защо да търсите обяснение – то е дадено прекрасно от Димитър Благоев, лидера на социалдемократите у нас, който пръв е изпитал ударите на болшевизма и на пост ефектите от Октомврийския преврат от 1917 година. Да, българската демокрация и европейската й ориентация не е достатъчно устойчива, защото нейната лява част отдавна се намира под преобладаващото влияние на болшевизма и неговите наследници. Политическите модели на властта в Съветския съюз и след това в Русия са нейно верую. А демокрация на един крак не може да бъде устойчива. Сравнете поведението на водещите социалдемократически партии в Европа и това на БСП, която намира поводи за гордост в разграничението си по ключови позиции от Партията на европейските социалисти.

Основният ми стремеж винаги е бил да избягвам емоционалната плоскост в отношението към Русия и да прилагам прагматичният подход на Уста Колю Фичето – „взел” и „дал”. Всичко да минава през реална оценка за ползи и разходи, какво печелим и какво губим, първо в измеримия спектър на резултатите и последствията, а чак след това да добавяме условността на емоцията или виртуалната плоскост. Дори ако решим да зачеркнем цялата прагматика в името на емоционалните си тежнения, то да го направим с отворени очи и съзнанието за собствената си отговорност. Не винаги е лесно да се оцени нетния ефект за България от взаимодействието с Русия, особено ако се мери през търговско икономическия обмен. И трудността не е в това да се докажат реални загуби или пропуснати ползи – както при по-високи цени за нефта и горивата, и природния газ, и в ядрените и други енергийни проекти, а напоследък и в редица бизнес проекти с участието на руските банки ВТБ и Сбербанк. Слава Богу, в бизнеса се борави с точни сметки, с доказани световни методики и оценки на независими агенти. Проблемът е в това съвременния българин да преодолее собствените си страхове, комплекси и емоционални зависимости, и да се изправи като предяви претенциите си спрямо Русия. Това е комбинация от насажданата с години мантра за непълноценност като по-малък „брат”, който е свикнал големият да бъде по-равен от него, и от опасенията, че накрая ще се намери някой друг българин, който да го предаде.

Много често в опитите ми да вкарам прагматизъм в разговорите за Русия, събеседниците ми изпадат в типичен когнитивен дисонанс, когато се запознаят с десетките милиарди доказани загуби, които претърпяваме от небалансирани и неравноправни отношения. Изправени пред неопровержими факти, подобни хора се обръщат към суеверието на своето русофилство, което е просто религия и вяра. За тях статистиката няма значение. Най-често следва обвинение в русофобство – което е спасителният им бряг. Слагаш етикет и затваряш входовете на съзнанието.

Ето защо смятам, че липсата на критично мислещи хора е най-голямата беда на българската политика и общество в най-общ смисъл. Толкова много сме били потискани от Кремъл през годините на всякакво равнище, че хората са престанали да мислят и да очакват справедливост. Редките, но значими случаи на съпротива, на независимост и патриотизъм в търсене на българските интереси, са заметени в историята и потопени в подхранвана и стимулирана от Москва русофицирана история, финансирана от гранд- и масова корупция, за да бъде сигурно, че примерът на възрожденците няма да определя поведението и възприятията на следващите поколения българи.

Няма как да решим уравнението на благоденствието си като отделно взети личности и като нация, без да запушим пробойните, през които изтича значителна част от богатството – и новосъздадено, и съхранено.
В тази книга загатвам за тема, която тепърва ще развивам, надявам се заедно със съмишленици и партньори – темата за националната доктрина на България. Ние постоянно си гледаме в краката, в текущата суета, поради което като се обърнем назад, виждаме цялото безсмислие на лъкатушенията и колебанията само защото не следваме стратегия или предначертан път. У нас няма особено уважение към стратегическото мислене, към визионерството и това е лесно обяснимо – ценностна база. Като в голямо казино ние постоянно търкаме талончетата на късмета с плахата надежда, че ще ударим джакпота, и с времето изразходваме цялото си внимание и пари в търсене на отдалечаващото се благоденствие, което е напълно в обсега на нашите възможности при системни усилия и обикновен, но упорит труд.

Ето защо се опитвам да дам тласък на мислене в тази посока, защото без обща идея за мисия и път, ние трудно ще стигнем до желаната цел. Още повече че понякога си мисля, че процесът на формирането ни като нация не е завършил напълно, тъй като постоянно има значителни групи от населението, които отказват да припознаят общият преди чуждия интерес. Формално живеят на територията на страната, но реализацията си виждат основно през глобалните проекти на други страни и народи. Не говоря за тези, които емигрират, а за тези, които остават. Моля, отделете време да прочетете статията, посветена на глобалния национален проект за трансграничната мрежа на българската нация. Ако погледнем реално – не трябват планини и сизифови усилия, а системност и споделеност. Именно тук обаче е трудността – нашето общество е изключително фрагментирано, може да сме обявили независимост преди повече от сто и десет години, но вътрешната ни еманципация не е завършен процес. Все още гравитацията отвън често надделява над центробежните сили.”

Илиян Василев „Втората вълна на прехода”

plovdivchete.com

Пресконференция в подкрепа на Николай Колев-Босия срещу корупцията в Министерството на транспорта Вече двадесет и четири дни Николай Колев-Босия провежда гладна стачка срещу корупцията в Министерството на транспорта и ли...

Гражданска инициатива Справедливост е солидарна с протеста на Босия.

www.spravedlivost.net

ПАТРИОТИЧНИ ИГРИ (или какво обедини управляващи и опозиция за промени в Закона за вероизповеданията)

Гражданска инициатива "Справедливост"

В рамките на една седмица в Народното събрание бяха внесени два проекта за изменение и допълнение на Закона за вероизповеданията. Вносители на първия са Цветан Цветанов, Корнелия Нинова и Мустафа Карадайъ и за него официално стоят парламентарните групи на ГЕРБ, БСП и ДПС. Вторият е на група народни представители от Патриотичния Фронт. Двата законопроекта имат еднаква насоченост и подобни мотиви. И двете страни дават знаци, че не възразяват срещу последващо обединяване на законопроектите. Основната цел на и на двата законопроекта (според техните мотиви) е предотвратяване намесата в правото на вероизповедание на българските граждани от чуждестранни държави, организации и лица, както и предотвратяване случаите на религиозен радикализъм и използването на вероизповеданията за политически цели, включително предотвратяване на възможностите за религиозно мотивиран тероризъм. Т.е. – с въвеждане на ограничения в досегашния ред за упражняването на религиозните права се защитава националната сигурност, чрез превенция на религиозния радикализъм и тенденции за политизация на българските вероизповедания.
Самите мотиви на законодателите са откровено признание за неговата неадекватност и погрешност като подход. Клишетата на „международната обстановка“ и „осъществяване на терористични актове“ за използвани по начина, по който навремето в. „Работническо дело“ громеше „световния империализъм“. Ако внушенията на мотивите почиват на факти, и има реални заплахи от чужди държави и лица за националната сигурност на България чрез намеса в дейността на религиозните общности, и реално нарушаване на религиозни права от страна на самите вероизповедания, следва да има реакция и предприети действия от съответните правоохранителни органи – ДАНС, Прокуратура, съдилища. Има ли такива? Знаковото дело на българските „служби“ срещу религиозния радикализъм в лицето на Ахмед Муса още не е приключило, а наказанието, което Прокуратурата поддържа, е 2 години затвор. По-малко, отколкото максималното наказание за шофиране в нетрезво състояние. Този процес ли е доказателство за зловещите тенденции в религиозната сфера, които законодателите искат да пресекат? „Превантивният“ подход на коментираните законопроект би могъл да се приложи и в други сфери – бизнес, юридически лица с нестопанска цел, медии. Резултатът, рано или късно, ще доведе до нещо до болка познато от не толкова далечното ни минало – всесилна тоталитарна държава, контролираща, забраняваща и разрешаваща във всеки аспект на живота ни.
Нека погледнем някои от най-проблематичните текстове на двата законопроекта.
1. Законопроект на ГЕРБ, БСП и ДПС.
а) Въвежда се разграничителен критерий за преценка на тежестта и значимостта на вероизповеданията – такива, към които принадлежи не по-малко от едно на сто от населението на страната, и всички останали (§6, чл.21, нови алинеи 4-20). Очевидно е, че по този начин се създава законова предпоставка за различно третиране на двете най-големи вероизповедания – БПЦ и Мюсюлманското вероизповедание – и останалите. По-благоприятното третиране (не само по отношение на държавната субсидия) на най-големите вероизповедания за сметка на малцинствените такива е в противоречие с конституционния принцип за равенство на гражданите, и за отделеност на религиозните институции от държавата (същият критерий се използва и във втория законопроект при механизма за предоставяне на държавна субсидия на вероизповеданията);
б) Ограничава се възможността вероизповеданията да получават дарения, като занапред това може да се прави само за целеви социални помощи и средства за ремонт и строителство на храмове, молитвени домове, манастири и други недвижими имоти (§8 – чл.28). Т.е. – не остава възможността вероизповеданията да получават дарения за основната си дейност – богослужебната. Това, независимо дали се дължи на обикновено невежество или на злоумисъл от страна на вносителите, на практика забранява събирането на дарения от членовете вероизповеданията за осъществяване на основната им богослужебна дейност, което е основната форма на самофинансиране на огромната част от тях (и особено на тези, които нямат шанс за държавна субсидия).
Тези рестрикции при предоставянето на дарения на вероизповеданията поставя въпроса дали вносителите са наясно с факта, че голяма част от финансирането на дейности в религиозната сфера не е директно към вероизповеданията, а към религиозни и религиозно-просветни сдружения и фондации. Голяма част от тях нямат никаква правна и организационна връзка с което и да е вероизповедание, дори когато някои от тях се афишират като изповядващи определена религиозна доктрина. Подходът на вносителите обаче, дори на този етап формално да не засяга тези религиозни сдружения и фондации (за които вносителите може би не знаят, че съществуват), показва вероятност много скоро подобни ограничения да се наложат и на тези юридически лица с нестопанска цел. По този начин на практика ще се възстанови ретроградният режим на чл. 133 „а“ от Закона за лицата и семейството, отменен с приемането на Закона за вероизповеданията през 2002 г.;
в) Противоконституционното фаворизиране на двете големи вероизповедания намира израз и при регламентиране възможността за създаване на висши духовни училища (§12, чл.33). При досегашния режим такова право имат всички вероизповедания, и някои от тях успешно се възползваха, създавайки успешна традиция във висшето богословско образование. Според законопроекта такова право ще имат само „големите“ вероизповедания (над 1% от населението). Не е ясно какво става с вече възникналите такива висши богословски училища, създадени от вероизповедания по досегашния ред, които занапред няма да имат това право. Преходните и заключителни разпоредби мълчат по този въпрос, вероятно защото вносителите не са наясно със съществуващите до момента отношения в сферата, която искат да регулират;
г) Сериозни въпроси повдига и създадената нова алинея 4 на чл.19 (§ 9 от Законопроекта). Всеки свещенослужител трябва да бъде снабден с удостоверение, издадено от централното ръководство или от местно поделение на съответното вероизповедание, с което се легитимира като представител на вероизповеданието. Сигурно е, че това представлява сериозна намеса във вътрешните работи на вероизповеданията, и възможности за натиск и произвол от страна на държавата. И каква е целта на предложения текст? Кой определя качеството „Свещенослужител“ и защо трябва задължително да има такава фигура за всяко вероизповедание? Какво става, ако доктрината на едно вероизповедание признава на всички негови членове правото да „свещенослужат“? Как ще се прилага този текст по отношение на индивидуалното упражняване на правото на вероизповедание (когато едно лице не е член на никое вероизповедание, но има своите религиозни убеждения, афишира ги открито, включително публично, и бива канено да говори и проповядва на религиозните събирания на религиозна общност или вероизповедание? Или при групово упражняване на правото на вероизповедание от лица, които представляват религиозна общност, но по никакъв начин не искат да се регистрират като вероизповедание, нямат организационна йерархия и официални представители, и не желаят да имат каквито и да е взаимоотношения с държавата? Има такива религиозни общности и доктрини, и това е напълно допустимо от Закона за вероизповеданията. Знаят ли го вносителите?
2. Законопроект на Патриотичния Фронт.
а) чужденци могат да участват в проповеди, набиране на средства и в други дейности на религиозната общност само с предварително съгласие на Дирекция „Вероизповедания“ (§4 – чл.7, ал.8).
На практика Дирекция „Вероизповедания“ се превръща в религиозна полиция.

б) забрана едно лице да бъде в ръководството на политическа партия, и на вероизповедание.
Очевидно нарушение на религиозните и политическите права на гражданите. И гаранция, че в политиката ще доминират атеистите, а религиозните активисти няма да припарват до политиката.

в) забрана публични религиозни обреди да се извършват в сграда или помещения, които не са предназначени за извършване на религиозна дейност (§8 – чл.12л ал.2).
Тази забрана ще доведе до практическо блокиране дейността на много от по-малките вероизповедания – например молитвени събрания на малки религиозни групи (съществена част от тяхната религиозна практика), които се извършват в частни домове;

г) при регистрацията на вероизповедание като юридическо лице, то следва да посочи съдържателните си различия с останалите вероизповедания(§10 – 14б, ал.2, т.4).
Логически абсурдно, и законово несъстоятелно ограничение. Не съществува никакво законово изискване (или презумпция) едно вероизповедание да знае каквото и да е за останалите вероизповедания, или пък законова забрана да съществуват няколко вероизповедания с напълно идентична доктрина и религиозна практика. Т.е. – може да има 10 християнски православни вероизповедания с еднаква религиозна идентичност, които да се различават само организационно. Явно законодателите изхождат от принципа „една религиозна доктрина – едно вероизповедание“, за който няма никакво законово основание.

д) свещенослужители и служители на вероизповеданията могат да бъдат само български граждани (§22 – чл.29, ал.5);
По този начин един гражданин на страна от ЕС, който има постоянно пребиваване в България, може да бъде избран за общински съветник във всяка една българска община (ако отговаря на изискването за уседналост), или да упражнява професията си в навсякъде в България, но не може да бъде назначен за клисар в която и да е българска църква.

е) неясни дефиниции на понятията „използване на религията за политически цели“ и „политизация на вероизповеданията“. За такива могат да бъдат обявени и публично изразени несъгласия с коментираните тук текстове на Закона за вероизповеданията, и каквато и да е заявена обществена позиция на вероизповеданията или техни представители. Както и това скромно становище, ако авторът се окаже член на ръководството на някое вероизповедание ……..

Връщайки се към общото в мотивите на двата законопроекта - какви конкретни опасности „превентират“ те, на базата на какви съществуващи факти и доказателства, на какъв анализ? Колко конкретни случая на нарушения на религиозните права на български граждани от вероизповедания са констатирани и санкционирани през последните 10 години, колко наказателни производства има, колко осъдителни присъди, за какви престъпления? Колко „религиозни“ посегателства срещу националната ни сигурност са разкрити? Колко случая на незаконно религиозно финансиране от чужбина е разкрила ДАНС, колко разкрити случаи на използване на религията за политически цели по чл.166 от Наказателния кодекс, колко присъди? Нека да погледнем истината в очите. Реалната заплаха за българската национална сигурност е на съвсем друго място. Провалено правосъдие, безконтролна прокуратура, повсеместна управленска корупция. Държавната граница се охранява избирателно, а опасни престъпници излизат посред бял ден пред парадния вход на Централния Софийски затвор. Борисов е несменяем премиер, Цветанов – виден държавник, Сидеров – синоним на патриот. Подобни на тях пишат законопроекти, приемат законите, и ги изпълняват. В такава страна, за съжаление, т. нар. „служби“ не биха се справили дори с едно незаконно паркиране ….. Разбира се, когато се налага, могат да откраднат бизнеса или да отровят живота на когото трябва. Като не могат и не искат да вършат това, което са длъжни по закон, те по необходимост трябва да правят нещо друго – като алиби за собственото си съществуване. А какво по-удобно алиби от превенция на религиозен радикализъм и религиозни заплахи за националната сигурност, идващи от чужбина? Нищо, че досега нямат и един разкрит подобен случай.
Но как да обявиш себе си за заплаха за националната сигурност? Затова – всички заедно срещу религиозната опасност. Управляващи, опозиция, няма значение, но за по-правдоподобно ще се разделим на два отбора. А после пак ще се обединим.
Защото ний …… сме патриоти!

ПАТРИОТИЧНИ ИГРИ (или какво обедини управляващи и опозиция за промени в Закона за вероизповеданията)

В рамките на една седмица в Народното събрание бяха внесени два проекта за изменение и допълнение на Закона за вероизповеданията. Вносители на първия са Цветан Цветанов, Корнелия Нинова и Мустафа Карадайъ и за него официално стоят парламентарните групи на ГЕРБ, БСП и ДПС. Вторият е на група народни представители от Патриотичния Фронт. Двата законопроекта имат еднаква насоченост и подобни мотиви. И двете страни дават знаци, че не възразяват срещу последващо обединяване на законопроектите. Основната цел на и на двата законопроекта (според техните мотиви) е предотвратяване намесата в правото на вероизповедание на българските граждани от чуждестранни държави, организации и лица, както и предотвратяване случаите на религиозен радикализъм и използването на вероизповеданията за политически цели, включително предотвратяване на възможностите за религиозно мотивиран тероризъм. Т.е. – с въвеждане на ограничения в досегашния ред за упражняването на религиозните права се защитава националната сигурност, чрез превенция на религиозния радикализъм и тенденции за политизация на българските вероизповедания.

Самите мотиви на законодателите са откровено признание за неговата неадекватност и погрешност като подход. Клишетата на „международната обстановка“ и „осъществяване на терористични актове“ за използвани по начина, по който навремето в. „Работническо дело“ громеше „световния империализъм“. Ако внушенията на мотивите почиват на факти, и има реални заплахи от чужди държави и лица за националната сигурност на България чрез намеса в дейността на религиозните общности, и реално нарушаване на религиозни права от страна на самите вероизповедания, следва да има реакция и предприети действия от съответните правоохранителни органи – ДАНС, Прокуратура, съдилища. Има ли такива? Знаковото дело на българските „служби“ срещу религиозния радикализъм в лицето на Ахмед Муса още не е приключило, а наказанието, което Прокуратурата поддържа, е 2 години затвор. По-малко, отколкото максималното наказание за шофиране в нетрезво състояние. Този процес ли е доказателство за зловещите тенденции в религиозната сфера, които законодателите искат да пресекат? „Превантивният“ подход на коментираните законопроект би могъл да се приложи и в други сфери – бизнес, юридически лица с нестопанска цел, медии. Резултатът, рано или късно, ще доведе до нещо до болка познато от не толкова далечното ни минало – всесилна тоталитарна държава, контролираща, забраняваща и разрешаваща във всеки аспект на живота ни.

Нека погледнем някои от най-проблематичните текстове на двата законопроекта.

1. Законопроект на ГЕРБ, БСП и ДПС.
а) Въвежда се разграничителен критерий за преценка на тежестта и значимостта на вероизповеданията – такива, към които принадлежи не по-малко от едно на сто от населението на страната, и всички останали (§6, чл.21, нови алинеи 4-20). Очевидно е, че по този начин се създава законова предпоставка за различно третиране на двете най-големи вероизповедания – БПЦ и Мюсюлманското вероизповедание – и останалите. По-благоприятното третиране (не само по отношение на държавната субсидия) на най-големите вероизповедания за сметка на малцинствените такива е в противоречие с конституционния принцип за равенство на гражданите, и за отделеност на религиозните институции от държавата (същият критерий се използва и във втория законопроект при механизма за предоставяне на държавна субсидия на вероизповеданията);

б) Ограничава се възможността вероизповеданията да получават дарения, като занапред това може да се прави само за целеви социални помощи и средства за ремонт и строителство на храмове, молитвени домове, манастири и други недвижими имоти (§8 – чл.28). Т.е. – не остава възможността вероизповеданията да получават дарения за основната си дейност – богослужебната. Това, независимо дали се дължи на обикновено невежество или на злоумисъл от страна на вносителите, на практика забранява събирането на дарения от членовете вероизповеданията за осъществяване на основната им богослужебна дейност, което е основната форма на самофинансиране на огромната част от тях (и особено на тези, които нямат шанс за държавна субсидия).

Тези рестрикции при предоставянето на дарения на вероизповеданията поставя въпроса дали вносителите са наясно с факта, че голяма част от финансирането на дейности в религиозната сфера не е директно към вероизповеданията, а към религиозни и религиозно-просветни сдружения и фондации. Голяма част от тях нямат никаква правна и организационна връзка с което и да е вероизповедание, дори когато някои от тях се афишират като изповядващи определена религиозна доктрина. Подходът на вносителите обаче, дори на този етап формално да не засяга тези религиозни сдружения и фондации (за които вносителите може би не знаят, че съществуват), показва вероятност много скоро подобни ограничения да се наложат и на тези юридически лица с нестопанска цел. По този начин на практика ще се възстанови ретроградният режим на чл. 133 „а“ от Закона за лицата и семейството, отменен с приемането на Закона за вероизповеданията през 2002 г.;

в) Противоконституционното фаворизиране на двете големи вероизповедания намира израз и при регламентиране възможността за създаване на висши духовни училища (§12, чл.33). При досегашния режим такова право имат всички вероизповедания, и някои от тях успешно се възползваха, създавайки успешна традиция във висшето богословско образование. Според законопроекта такова право ще имат само „големите“ вероизповедания (над 1% от населението). Не е ясно какво става с вече възникналите такива висши богословски училища, създадени от вероизповедания по досегашния ред, които занапред няма да имат това право. Преходните и заключителни разпоредби мълчат по този въпрос, вероятно защото вносителите не са наясно със съществуващите до момента отношения в сферата, която искат да регулират;

г) Сериозни въпроси повдига и създадената нова алинея 4 на чл.19 (§ 9 от Законопроекта). Всеки свещенослужител трябва да бъде снабден с удостоверение, издадено от централното ръководство или от местно поделение на съответното вероизповедание, с което се легитимира като представител на вероизповеданието. Сигурно е, че това представлява сериозна намеса във вътрешните работи на вероизповеданията, и възможности за натиск и произвол от страна на държавата. И каква е целта на предложения текст? Кой определя качеството „Свещенослужител“ и защо трябва задължително да има такава фигура за всяко вероизповедание? Какво става, ако доктрината на едно вероизповедание признава на всички негови членове правото да „свещенослужат“? Как ще се прилага този текст по отношение на индивидуалното упражняване на правото на вероизповедание (когато едно лице не е член на никое вероизповедание, но има своите религиозни убеждения, афишира ги открито, включително публично, и бива канено да говори и проповядва на религиозните събирания на религиозна общност или вероизповедание? Или при групово упражняване на правото на вероизповедание от лица, които представляват религиозна общност, но по никакъв начин не искат да се регистрират като вероизповедание, нямат организационна йерархия и официални представители, и не желаят да имат каквито и да е взаимоотношения с държавата? Има такива религиозни общности и доктрини, и това е напълно допустимо от Закона за вероизповеданията. Знаят ли го вносителите?

2. Законопроект на Патриотичния Фронт.
а) чужденци могат да участват в проповеди, набиране на средства и в други дейности на религиозната общност само с предварително съгласие на Дирекция „Вероизповедания“ (§4 – чл.7, ал.8).
На практика Дирекция „Вероизповедания“ се превръща в религиозна полиция.

б) забрана едно лице да бъде в ръководството на политическа партия, и на вероизповедание.
Очевидно нарушение на религиозните и политическите права на гражданите. И гаранция, че в политиката ще доминират атеистите, а религиозните активисти няма да припарват до политиката.

в) забрана публични религиозни обреди да се извършват в сграда или помещения, които не са предназначени за извършване на религиозна дейност (§8 – чл.12л ал.2).
Тази забрана ще доведе до практическо блокиране дейността на много от по-малките вероизповедания – например молитвени събрания на малки религиозни групи (съществена част от тяхната религиозна практика), които се извършват в частни домове;

г) при регистрацията на вероизповедание като юридическо лице, то следва да посочи съдържателните си различия с останалите вероизповедания(§10 – 14б, ал.2, т.4).
Логически абсурдно, и законово несъстоятелно ограничение. Не съществува никакво законово изискване (или презумпция) едно вероизповедание да знае каквото и да е за останалите вероизповедания, или пък законова забрана да съществуват няколко вероизповедания с напълно идентична доктрина и религиозна практика. Т.е. – може да има 10 християнски православни вероизповедания с еднаква религиозна идентичност, които да се различават само организационно. Явно законодателите изхождат от принципа „една религиозна доктрина – едно вероизповедание“, за който няма никакво законово основание.

д) свещенослужители и служители на вероизповеданията могат да бъдат само български граждани (§22 – чл.29, ал.5);
По този начин един гражданин на страна от ЕС, който има постоянно пребиваване в България, може да бъде избран за общински съветник във всяка една българска община (ако отговаря на изискването за уседналост), или да упражнява професията си в навсякъде в България, но не може да бъде назначен за клисар в която и да е българска църква.

е) неясни дефиниции на понятията „използване на религията за политически цели“ и „политизация на вероизповеданията“. За такива могат да бъдат обявени и публично изразени несъгласия с коментираните тук текстове на Закона за вероизповеданията, и каквато и да е заявена обществена позиция на вероизповеданията или техни представители. Както и това скромно становище, ако авторът се окаже член на ръководството на някое вероизповедание ……..

Връщайки се към общото в мотивите на двата законопроекта - какви конкретни опасности „превентират“ те, на базата на какви съществуващи факти и доказателства, на какъв анализ? Колко конкретни случая на нарушения на религиозните права на български граждани от вероизповедания са констатирани и санкционирани през последните 10 години, колко наказателни производства има, колко осъдителни присъди, за какви престъпления? Колко „религиозни“ посегателства срещу националната ни сигурност са разкрити? Колко случая на незаконно религиозно финансиране от чужбина е разкрила ДАНС, колко разкрити случаи на използване на религията за политически цели по чл.166 от Наказателния кодекс, колко присъди? Нека да погледнем истината в очите. Реалната заплаха за българската национална сигурност е на съвсем друго място. Провалено правосъдие, безконтролна прокуратура, повсеместна управленска корупция. Държавната граница се охранява избирателно, а опасни престъпници излизат посред бял ден пред парадния вход на Централния Софийски затвор. Борисов е несменяем премиер, Цветанов – виден държавник, Сидеров – синоним на патриот. Подобни на тях пишат законопроекти, приемат законите, и ги изпълняват. В такава страна, за съжаление, т. нар. „служби“ не биха се справили дори с едно незаконно паркиране ….. Разбира се, когато се налага, могат да откраднат бизнеса или да отровят живота на когото трябва. Като не могат и не искат да вършат това, което са длъжни по закон, те по необходимост трябва да правят нещо друго – като алиби за собственото си съществуване. А какво по-удобно алиби от превенция на религиозен радикализъм и религиозни заплахи за националната сигурност, идващи от чужбина? Нищо, че досега нямат и един разкрит подобен случай.

Но как да обявиш себе си за заплаха за националната сигурност? Затова – всички заедно срещу религиозната опасност. Управляващи, опозиция, няма значение, но за по-правдоподобно ще се разделим на два отбора. А после пак ще се обединим.

Защото ний …… сме патриоти!

Законопроект на ГЕРБ, БСП и ДПС:
http://www.parliament.bg/bg/bills/ID/78067

Законопроект на Патриотичния Фронт: http://www.parliament.bg/bg/bills/ID/78070

Народно събрание на Република България - Законопроекти