Гарнизонното стрелбище

"Какво ще ни дадеш, историйо,
от пожълтелите си страници..."

Никола Вапцаров

"Какво ще ни дадеш, Историйо,
от пожълтелите си страници?
......

Ще хванеш контурите само,
а вътре, знам, ще бъде празно.
И няма никой да разказва
за простата човешка драма."

Откъс от "История" на Никола Вапцаров

На днешната дата 7 декември 1909 година в Банско е роден Никола Вапцаров. Осъден по Закона за защита на държавата и разстрелян на 23 юли 1942 г. в Гарнизонното стрелбище в София.

"Но нека най-напред се върна при архивите от времето на войната, които категорично и недвусмислено бяха съхранили образите на хора, с всичките им човешки слабости и човешко величие. Образи, които носеха в себе си конфликтите на бъдещата българска комунистическа трагедия. С моите собствени ръце аз прелиствах страници, пропити с физическа болка, показания, от които лъхаше предчувствието за близка смърт, протоколи, от които се извисяваха неумолимите гласове на следователи и прокурори, и накрая онези невероятни последни писма и бележки, писани минути преди екзекуцията от треперещата ръка на оня, който вече вижда края на живота си.

Огромната част от тия бележки, писма, последни думи имаха върху мене най-силно и неотразимо въздействие със (подчертавам)

СВОЯТА ЧОВЕШКА ТРАГИЧНОСТ
Голямата част от тях бяха обикновени хора, живи човешки същества, преживяващи своята драма по най-човешки начин – много далеч от портретите на осакатени партийни фанатици, които идеологическата търговия няколко години по-късно щеше да им нарисува. Чел съм не знам колко описания за героичната смърт на Малчика и за лозунги, които той крещял. А в действителност, когато прочетох педантично написания доклад от полицейския агент, присъствувал на разстрела на Малчика, потръпнах пред простата човешка истина.

На въпроса на прокурора дали в тази последна минута би желал нещо, Малчика отговаря: „Чаша вода, моля.“ Дават му чаша вода. След което прокурорът отново пита: „И все пак какво е последното ти желание?“ На което Малчика казва: „Още една чаша вода, моля!“ Той получава и втората чаша вода. И го разстрелват. Няма „Да живее Червената армия“, нито каквото и да е от този род."

*** "Задочни репортажи за България", Биография на власта; Георги Марков

На 4 декември 1942 г. в Гарнизонното стрелбище е разстрелян Адалберт Антонов - Малчика. Роден на 10.12.1909 г. в с. Лъжене, Плевенско. Секретар на ЦК на РМС. Осъден по Закона за защита на държавата по процеса, образуван след изнасянето на картечница от летище Божурище.

На 29 ноември 1943 година в Гарнизонното стрелбище в София е изпълнена смъртната присъда над Васил Костов. Роден на 8 януари 1921 г. в с. Дисевица, Плевенски окръг. Член на забранения от 19 май 1934 г. Револщционен младежки съюз - РМС. Осъден по процеса, образуван след изнасянето на боеприпаси за отряд "Чавдар" от Военно-инженерната фабрика в София.

На 25 ноември 1942 г. в Гарнизонното стрелбище са изпълнени смъртните присъди по Закона за защита на държавата, на Аспарух Дамянов, Крум Кръстев и Тодор Лозев. Тримата са членове на забранения със закон Революционен младежки съюз - РМС. Участват в бойна група, която подпалва сеното в Ташковия чифлик.

На днешната дата през 1943 година в Гарнизонното стрелбище са изпълнени смъртните присъди на Александър Пеев, Емил Попов и Иван Владков. Тримата са осъдени за шпионаж в полза на Съветския съюз.

Д-р Александър Пеев е син на Костаки Пеев, първия кмет на Пловдив след Освобождението. В гимназията е съученик на Богдан Филов и Първан Дрангов. Следва право в Софийския университет, но прекъсва учението си заради Балканската война. Командва рота, ранен е и получава орден за храброст.

Продължава следването си в Белгия. Там защитава докторат.

Участва в Първата световна война. Командир е на картечна рота. Бие се при Каймак-Чалан, Дойран и Битоля.

През 1918 г. е избран за народен представител от БРСДП (т.с.).

През 1920 г.се завръща в Пловдив където адвокатства, занимава се с археология и публицистика. Прави разкопки на могили край Белозем, открива Ситовския скален надпис в Родопите.

През 1941 г. от Съветското посолство в София се свързват с Ал.Пеев и му предлагат да сътрудничи. Той се съгласява и създава своя група с псевдонима "Боевой". Изпраща за две години близо 400 шифрограми със секретна информация. Сведенията събира от свои познати и близки, военни, дипломати, които имат достъп до съответната информация.

През април 1943 г. е арестуван заедно с радиста си Емил Попов и Иван Владков. Вината им е доказана след проведения процес и на 22 ноември 1943 г. тримата са разстреляни в Гарнизонното стрелбище в София.

На 8 ноември 1943 година в Гарнизонното стрелбище в София е изпълнена смъртната присъда над Алекси Сачков, член на РМС и БКП, партизанин. Роден през 1922 г. в Белица, Благоевградско.

На 2 ноември 1943 г. в Гарнизонното стрелбище е изпълнена смъртната присъда над Менахем (Мико) Леон Папо.

Роден на 14 октомври 1924 г. в София. На 16 години става член на РМС. През август 1942 год. след провал в еврейския сектор полицията започва да го издирва и той минава в нелегалност. Става член на бойна група.

На 10 май 1943 г. прави неуспешен опит да ликвидира радиоинженера Кулчо Янакиев, който работи в службата за заглушаване на чуждите радиостанции. Рано сутринта двойката Мико Папо и Донка Ганчева звънят в дома на Янакиев. Мико Папо стреля два пъти в него, но само го ранява леко. Настъпва суматоха и двойката се изтегля, подгонена от полиция.

Двамата са заловени и съдени по Закона за защита на държавата.

На 2 ноември 1943 г. в Гарнизонното стрелбище са изпълнени смъртните присъди по Закона за защита на държавата над Делчо Спасов, Нестор Петров и Иван Банков. Те са осъдени за участие във влаковия обир от 14 юни 1943 г., при който са откраднати 20 милиона лева.

Присъдите по „Наказателно дело № 1080 от 1943 г. по чл. 16 и др. от ЗЗД“ са произнесени на 7 октомври 1943 г. Спасов, Петров и Банков са осъдени на смърт чрез разстрел, много от останалите обвиняеми – на различни срокове затвор, а неколцина са оправдани.

Основната причина за трите най-тежки присъди са новите, по-строги промени в Закона за защита на държавата. Според тях организирането, ръководенето или членуването в забранената БРП (Българска работническа партия) и нейните поделения, след като те са прибегнали към използване на терор, се наказва със смърт.

В мотивите на присъдата се посочва, че парите от обира са предназначени за подпомагане на „нелегалната БКП в борбата ѝ за крайната цел, която си е поставила, а именно насилственото завземане на властта и налагане на съветски строй в страната“.

Утежняващо обстоятелство е и фактът, че и тримата са били служители на пощите по военно време.

На тази дата – 25 октомври 1915 г. в село Игуменец, Петричко, е роден Антон Попов: поет, журналист и сътрудник на Централната военна комисия на БРП (к) по време на Втората световна война. Арестуван и осъден по Закона за защита на държавата за нелегална дейност.

Историята на Антон Попов не свършва с присъдата. Росица, неговата годеница, обявява, че е бременна и настоява за брак. Военният министър Никола Михов – бъдещ регент – разрешава венчавка, но... на Гарнизонното стрелбище, преди разстрела.

Ето как описва венчавката журналистът Борис Цветанов (по архивни материали и спомени на Стефан Богданов, брат на Петър Богданов – разстрелян същата вечер заедно с Антон Попов, Антон Иванов, Георги Минчев, Никола Вапцаров и Атанас Романов):

„Капитан Димитър Радев, заместник-комендант на столицата и началник на Гарнизонното стрелбище, с кураж и човещина, организира невъзможното: Той използва „сватбата“ и успява да уреди забранено присъствие на близките на осъдените на стрелбището преди разстрела. Измисля и още „хитрини“ – жената на Петър – Радка, да бъде кума. „Кураж и човещина в един свят на жестокост“ – казваше Стефан Богданов.

С Радка, Стефан намира „булката“ във Военното коменданство, плачеща, разбира се, но не от щастие. Оттам с една джипка – до църквата в Лозенец (близо до банята). Придружава ги фелдфебел със стоманен поглед – той е този, който ще командва разстрела. Историята не е оставила името му, но няма значение.

Попът в лозенската църква отказва венчавката. Започва да убеждава отчаяната Росица да се откаже от „държавния престъпник“. В това време до нея застава капитан Димитър Радев. Тегли една майна на недостойния поп и решава: венчавката ще направи полковият свещеник.

Джипката поема покрай Перловската река и край стария мост на трамвая виждат случайно Бойка Вапцарова, жената на Никола Вапцаров и сестричката на Романов. Капитан Радев лично ги кани в джипката.

След малко всички са вкупом в предверието на Тунелите на смъртта (изразът е на стария мой приятел Димчо Димитров). Радев урежда малка стаичка за извършване на бракосъчетанието. В тоя момент се явява железният прокурор Стоманяков. Той влиза бесен. „Радев – какви са тия външни хора тук?! Всички немедлено вън!“ - разпорежда се той. Димитър Радев се озъбва и лъже: „Това са свидетели! И всичко е разрешено от военния министър!“.

Но препятствията пред „сватбата“ не свършват – за венчавката в ония години се иска така наречената „църковна була“. Няма такава. Но Радев е юрист, познава изтънко законите, по някакъв член от кодекса заменя булата с клетвена декларация на младоженците, сам я пише на наредена да му донесат пишеща машина...

Полковият свещеник започва обреда. С кандилница и патрахил, просълзен от необичайността, пее за сватбата в Кана Галилейска, за подражание на Сара и Ребека, за многолетие, за многодетие... Разменят се пръстени, венци се кръстосват над главите, отпива се последователно от светеното вино, отхапва се от общ бонбон, амин и честито!

На сватбата присъстват още трима от осъдените. Липсват Антон Иванов и Георги Минчев – техните близки не могли да се доберат до тунелите, Димитър Радев би намерил начин да ги вкара и тях.

Свидетелите поздравяват венчаните, топло притискане, студени белезници на някои от тях. Роза, ентусиазирано 18-годишно момиченце, извиква: „Бате, и аз ще умра за свободата!“.
Това е „сватбата“, описах я безхитростно и като наивник над средна възраст, мисля си, човечно...

На другия ден капитан Димитър Радев, сдържано и съчувствено, предава на близките, че осъдените са умрели геройски! В социалистическо време този жест се приемаше иронично. А трябваше ли?“

***
На снимката: Антон Попов и Никола Вапцаров

На 17 октомври 1942 г. в един от тунелите на Гарнизонното стрелбище е разстрелян Борислав Нанков. Роден в с. Обнова, Плевенско на 9 ноември 1918 г. Член на БКП и БОНСС. Осъден по процеса, образуван след изнасянето на картечница от летище Божурище.