19/10/2022
На 20 октомври, през 1966 г. умира един от най-обичаните български писатели – Димитър Талев.
Автор е на тетралогията „Железният светилник“, „Преспанските камбани“, „Илинден“ и „Гласовете ви чувам“.
През същата година той е избран дори за народен представител, доколкото може да става въпрос за избори в онези години. Животът на бележития българин от Прилеп е пълен с тежки изпитания..
Талев е роден на 1 септември 1898 г. в семейство на ковач и още на 9 години остава без баща. Годините, в които е трябвало да се образова, минават под знака на воините за национално обединение и той учи в различни градове. Интересува се от медицината и философията, но бързо разбира, че тези пътеки не са за него. През 1925 г. завършва българска филология в Софийския университет.
Предлагат му научна работа в университета, но той отказва и започва да работи във вестници – „Македония“, „Зора“ и др. Започва да издава разкази, събрани в книгата „Сълзите на мама“, издава романа „Усилни години“, който е за „Илинденско-Преображенското въстание, пише уводни статии, пътеписи, очерци. В света на българската литература и нейните граждани, Талев е изключително уважаван и ценен. Самият той се прекланя пред Иван Вазов и особено обича творчеството на Йордан Йовков.
Но, идва девети септември 1944 г. и слага край на съзидателното му творчество и го изпраща за дълги години в ада. Още през октомври Талев е арестуван като националист, тъй като новата власт прилага политиката за непризнаване на Македония като част от България. Писателят остава жив по чудо. Много интелектуалци в онези години са убити или безследно изчезнали. Талев обаче ще оцелее, за да пише.. така можем да си обясним защо съдбата е била благосклонна към него и го оставя жив. До края на март 1945 г. той е в Софийския централен затвор. После е изпратен в мините Бобовдол. След това в рудник Куциян в Перник. Здравето му е окаяно състояние. В мините оцелява само защото приятелите в обкръжението му под земята се грижат за него. А ето какво е разказал Талев за освобождаването си от мините пред друг българин от Македония – Христо Огнянов:
„…Един ден – продължи Талев – бях крайно изненадан, когато ми съобщиха да се приготвя и да се върна в София. Бил съм освободен. Придружаваше ме човек от милицията. При всичката си немощ с последни сили закретах… Бях повече сянка, отколкото човек. Минахме по една улица. Зави ми се свят, прилоша ми, щях да падна, ако не бях се опрял на една врата, която неочаквано се отвори… Отвътре изтича една жена. Когато ме видя, изпищя като ухапана от змия и изчезна в къщата. Толкова съм я изплашил с окаяния си вид. Не бях се оглеждал в огледало и не знаех как изглеждам. Когато се огледах, едва не изписках като жената. Лицето ми бе обрасло като че ли със зелен мъх. Слаб, кожа и кости.
Милиционерът ме отведе в Дирекцията на „народната“ милиция. Вървим през разни коридори, а на мене ми тъмнее пред очите… Спряхме пред една врата. Почука, отвори, бутна ме в стаята и каза: „Ето го!“ Стоя ни жив, ни мъртъв, едва се държа на краката си. В дъното на стаята голяма маса, зад нея мъжага. Седи с наведена глава, тъй че му се вижда вра-тът, дебел като на пехливанин. Повдига бавно главата си поглежда ме, потръква очите си, пак се навежда над масата и започва да се смее или по-добре да се кикоти. Отново вдига глава, сякаш не вярва на очите си, пак се навежда, но този път издава гръмлив смях. А аз стоя безпомощен, мъча се да не падна. Пак вдига главата си, но вече не се смее, а гръмко извика: „За тебе се застъпва другарят Георги Караславов! Махай се!“ Излязох унизен, съкрушен. Не си спомням как съм стигнал, или по-точно. как съм бил заведен в къщи. Тогава именно видях лицето си и разбрах защо изписка жената в Дупница. Разбрах, че тоя бикоглав чиновник не е могъл да си обясни защо Георги Караславов се застъпил за подобно човече.“
След 1948 година Талев и семейството му са изселени в Луковит. Той – болен и физически слаб, не може да работи, за да прехранва близките си. Но за сметка на това може да пише. И по цял ден той прави точно това – дописва, написва и обработва част от тетралогията.
Христо Огнянов, емигрант след 9 септември, творец и почитател на Димче (както са наричали македонците Талев) разказва в спомени за него потресаващи факти. „Железният светилник“ е бил готов за публикуване още през 1946 г. (писателят го е нахвърлил още през 1942 г.). Книгата обаче остава в чекмеджето на Пантелей Зарев до 1952 година. В страшните времена, в които животът дори и на най-талантливите не струвал пет пари, никой не смеел да издаде книгата.
През 1952 г. настъпва обрат. В Луковит пристигат писмо и пари. Властта кани Талев да се завърне в София, защото политиката е променена. Комунистическото правителство застава на патриотични позиции спрямо Македония. От Талев се иска да напише самокритика и да я публикува. Той пробва, като описва своите идеали, вяра и път. Но тогавашния главен редактор на „Работническо дело“ Владимир Поптомов, го отхвърлил. Георги Караславов също не го публикувал. И в един момент в „Пиринско дело“ се появила статия с автор Димитър Талев, която по съдържание била истинска самокритика. Така и не станало ясно кой я написал, но тя постигнала ефекта – Талев бил реабилитиран. Именно това дало шанс тетралогията да види бял свят.
Умира на 68 години в гр. София.
Хиляди се стичат на погребението му, за да изпратят човекът, успял да разкаже живота с вълшебството на своя талант.
Поклон!
30/11/2024
28/02/2024
11/06/2023
17/05/2023
17/05/2023
19/10/2022
06/10/2022
27/07/2019
21/06/2019
21/06/2019