Министерство на пропагандата и информацията на Княжество Онгѫлъ

Днес точно в 12 на обяд България ще замре за минута. Сирените ще вият, а хората ще спрат. Замислял ли си се какво всъщност означават тези 60 секунди в нашето забързано ежедневие, извън сухата статистика и официалните чествания?

Често приемаме свободата си като даденост, като въздуха, който дишаме. Нещо, което ни се полага по рождение. Истината е, Свободата не е дошла даром. Тя е извоювана с кръв, воля и нечовешка саможертва, а след това се отстоява непрекъснато, защото се губи изключително лесно.

Когато говорим за Христо Ботев и неговите четници, възприемаме ги като образи от учебниците по история, като далечни и недостижими икони от миналото. Но те са били млади хора. С планове, мечти, семейства, таланти и бъдеще пред себе си. Вместо да изберат удобството, кариерата и личната сигурност в емиграция, те избират да се качат на „Радецки“. Те избират да целунат родната земя при Козлодуй. Да тръгнат към почти сигурна смърт във Врачанския балкан през пролетта на 1876-та.

Христо Ботев е национален герой, поет и революционер, символ на борбата за Свобода. Ботевата чета и Априлското въстание не постигат военна победа, но привлича вниманието на Великите сили в Европа и подготвя почвата за Руско-турската освободителна война. Ботев и хилядите знайни и незнайни борци жертват живота си съзнателно и без колебание, за да разбият оковите на игото душманско. Те плащат най-високата цена, за да можем ние днес да сме свободни, а не робове

Денят на Ботев и на загиналите за свободата и независимостта на България, отбелязван официално от 1901-ва насам, не е поредната дата в календара или повод за официални речи на лицемерни политици и полагане на венци. Това е ден за Памет. Свободата изисква Памет. Ако забравим кои са били предците ни и през какво са преминали, ние губим своята идентичност.

Твоят избор днес е техният завет. Свободата, ни дава правото да избираме как да живеем, какво да говорим и накъде да вървим. Това право е платено с тежките сражения на Милин камък и под връх Вола, както и по време на 40 големи и безброй малки въстания. Историята се пише от смелите, а подвигът на тези мъже възражда от пелеплта Свободна България.

Когато чуеш сирените, спри и си спомни за хората, които се бориха, за да ни има нас. Свободата е отговорност, която носим всеки ден с действията си, с уважението към миналото и с начина, по който градим утрешния ден.

Какво означава 2 юни за теб? Сподели мнението си в коментарите и разкажи на приятел за последното писмо на Ботев от парахода „Радецки“, за да остане паметта жива.

#2юни #ХристоБотев #ИсторияНаБългария #БългарскаИстория #свобода

Едно дете рисува с тебешир слънце на асфалта. То не знае, но чертае контурите на утрешния свят.

Първи юни не е някаква си там дата зачеркната с обещание за подаръци, сладолед и балони.

Международният ден за защита на децата над век е лакмус за обществото. И напомняне за най-важната роля на възрастните, ролята на архитекти на утрешния ден.

Когато погледнеш децата си, ти виждаш своето продължение, защото в техните очи се отразяват твоите навици, твоите ценности и поведение.

Децата са надеждата за бъдещето на народа ни. Но тя не се развива в изолирана среда. Тя се захранва от думите, които изричаш у дома, и от уроците, които даваш, от това как се държиш с родителите на другите деца.

Всяко дете започва живота на чисто и как ще се развие, зависи изцяло от общите усилия на родителите, учителите и обществото.

Ти като родител си първият модел за подражание и твой дълг е да дадеш на детето си да бъде себе си, да подкрепяш мечтите му и да го научиш на човечност, съчувствие и отговорност.

Учителите и просветителите трябва да са хората, които улавят детското любопитство и го превръщат в двигателя на знанията и мечтите. И да насърчават талантите.

Нашата обща задача като общество е да създадем по-справедлива и безопасна среда, в която всички деца да имат равна възможност да развият своя потенциал.

Детските въпроси често ни изненадват с правотата си. Те ни предизвикват да търсим смисъл, да израстваме заедно с тях и да намираме правилните отговори на сложните въпроси на съвремието. Някои от най-важните въпроси във фундаменталната наука да били именно детски: „Защо през нощта е тъмно?“ „Защо се върти стрелката на компаса?“

В детската невинност нерядко се крие голяма мъдрост, а в игрите се зараждат най-смелите идеи променили света.

Вместо вещи, подари на детето си нещо много по-дефицитно. Твоето време. Поговори с него. Изслушай го, Или просто му покажи, че вярваш в него.

Всеки жест на внимание днес е инвестиция в човека, който ще гради света утре. Нашата подкрепа дава криле на децата да полетят високо и направят света по-добър.

Честит празник на всички малки и пораснали деца, нека запазим искрите в очите и безкрайната вяра в доброто.

Какво според теб е най-голямото предизвикателство пред родителите и учителите днес в отглеждането на едно будно и щастливо поколение, и сподели в коментарите.

#ПървиЮни #ДенНаДетето #РодителиИДеца #БъдещеЗаДецата #възпитание

Народоосвободителната борба на България не започва през 1876 година, а се кове десетилетия по-рано сред хълмовете на Северозапада. Пътят към Сан Стефано е дълъг, десетилетен и упорит процес, в който всяка забравена искра има значение. Една такава несправедливо пренебрегвана страница е Димитракиевата буна от 1856 година във Видинския санджак. Тя доказва, че българското народоосвободително движение не спира пред празни обещания на султана към Европата за реформи, които той няма намерение да осъществи, а френци, немци, ингилизи и австрийци са наясно с това.

Кримската война току-що приключва и султанът издава Хатихумаюна, уж гарантиращ равни права за християните. Реалността на Балканите обаче остава същата, непоносим икономически гнет и пълно безправие. Тогава се ражда заговорът, чийто военен ръководител става Димитър Петрович, опитен офицер от руската армия и ветеран от Севастопол. Заедно с местните лидери Първул Станков и Иван Кулин, те превръщат Раковишкия манастир в таен щаб, купуват оръжие от Сърбия и подготвят хората за съпротива. Петрович дори обикаля селата в руска униформа, за да вдъхне кураж на уплашеното население.

Големите трагедии в историята ни обаче често започват с предателство. Търговецът Христо Тодорович предава на душманите заговора. Така на 12 май 1856 година в местността Влаовичка могила близо петстотин въстаници са изненадани от турски аскер. Повечето българи са въоръжени само с коси и сопи, а пушки имат едва шейсетина души. Боят е кратък и неравен. Ядрото е разбито, а заловените са хвърлени във Видинския затвор. Властите съдят оцелелите не като политически бунтовници, а като обикновени разбойници, за да скрият истината от Европа, която от своя страна въобще не се интересува от това. Те са направили своя цивилизационен избор да оставят българите под властта на изедници и душмани отомански.

Димитракиевата буна не носи незабавно освобождение, но постига нещо много по-важно. Тя показва на Великите сили, че обещанията на хартия нямат нищо общо с реалността. Участниците в нея по-късно се включват в Първата българска легия на Георги Раковски, създавайки онази сила, която води до Април 1876-та, а от там и до Българската свобода.

Помни, че свободата никога не идва даром. Тя се взема, отстоява се и изисква упорита борба с онези, които искат да я отнемат.

#БългарскаИстория #въстание #Видин #история #ДимитракиеватаБуна

Едно момче от Самоков превръща личната си болка в безсмъртен завет за цял един народ. Иван Йончев е пример за творец, чийто земен път е белязан от тежка материална мизерия и крехко здраве, но и от необятно духовно богатство. Той е важна фигура в българския литературен живот от началото на двадесети век. Писателят принадлежи към легендарния бохемски кръг на София, където създава изкуство заедно с Димчо Дебелянов, Николай Райнов и художника Константин Щъркелов.

Лириката на Иван Йончев притежава онази рядка непосредственост, която докосва сърцето мигновено. Основните мотиви в произведенията му са дълбоко човешки. Той пише за копнежа по несподелената любов, за беззаветната привързаност към родната майка и за абсолютната преданост към Отечеството. Тази преданост става още по-ярка след участието му в Балканските войни. Голямата следа, която Йончев оставя в националната памет, е стихотворението „Един завет“, публикувано през 1915 година в сбирката „За Родината“.

Благодарение на композитора Георги Шагунов, този текст оживява като вечния и незабравим марш на Българската армия. Други негови емблематични творби като „И бих желал орел да бъда аз“ и „Какво са, о, татко, в небето звездите“ също се превръщат в обичани песни. Поетът си отива само на 34 години, покосен от туберкулоза през 1918 година. Земният му път приключва, но той е изпратен с най-високи военни почести, а самият Патриарх на българската литература Иван Вазов предлага неговата улица да носи името му.

Днес творческото наследство на поета се пази в богатия архив на Читалищната библиотека в неговия роден град Самоков. Неговото творчество е ключова част от българската военно-патриотична класика и културно наследство. Нека в този паметен ден не просто си спомниш за него, а отвориш отново страниците на стихосбирките му. Защото заветът на дедите ни живее само тогава, когато го помним и го предаваме нататък. Сподели тази история с някого, за да стигне словото на Иван Йончев до повече българи.

Един завет

(„Заветът на дедите“)

Текст: Иван П. Йончев – 1915
Музика: Георги Шагунов -1919

Един завет,
Оставили са нам дедите,
Велик завет,
Написан с кървав меч,
Деца на родний край,
Пазете си земите,
Бранете ги,
От близо и далеч.

И тоз завет,
На миналото грял е в дните
Кат дивен фар
И вожд той бил е драг,
На всички тез,
Кои загинаха в борбите,
На грешний свят
Презрели бащин праг.

И не ли той,
Под родно знаме днес войските
Събира пак?
И не ли тоз свещен завет
На всички тям
Съгрявал е душите,
Без жал да мрат
За бащин край рожден?

#ИванЙончев #ЕдинЗавет #БългарскаИстория #Самоков #литература

Един млад мъж с интелигентно лице и дълбоки очи стои пред пианото в Дрезден. Целият свят може да бъде в краката му. Днес ще ти разкажа за него.

Парашкев Цветков, роден на 20 май 1875 година в Плевен, завършва консерватория в Германия с отличен успех, дирижира оркестри, издава вестник и преподава музика. Животът му в свободна България изглежда уреден и бляскав...

В душата му има друга песен, друга музика... За борбата за свобода на останалите под османско иго и гръцки гнет българи в географска област Македония...

През 1902 година съдбата го отвежда в Битолската класическа гимназия в Македония, където веднага се включва в редовете на ВМОРО. Известен сред комитите с псевдонимите Пъшо и Пролетин, той бързо се доказва като смел организатор и става районен войвода, а по-късно и секретар на историческия Смилевски конгрес. Учениците му в Битоля помнят неговата харизма и думите, които остават в историята: „Любовта към Отечеството е най-божествената музика в света.“

Краят на неговата житейска симфония идва твърде рано, само ден след като навършва 28 години. На 21 май 1903 година четата му е предадена и обградена от 300 аскера в село Могила. Знаейки какво ги очаква, комитите запяват бунтовни песни под градушката от куршуми. Ранен тежко и за да не попадне в ръцете на врага, Парашкев Цветков сам отнема живота си. Не от страх за себе си, за да е сигурен, че след зверски истезания няма да издаде тайните на организацията, ако го пленят.

След него остава легендата за музиканта, който замени диригентската палка с манлихерова пушка. Френският кореспондент Людовик Нодо, който вижда тялото му след боя, пише с удивление за неговата непокътната, чиста хубост и за истинския, нечуван героизъм на българите в географска област Македония, които се борят срещу тиранията на душмани и гръкомани.

Сподели тази история с приятел, за да помним човека, който пред бляскава музикална кариера избра да служи на Народа и Родината.

#ПарашкевЦветков #БългарскаИстория #Македония #герои #ВМОРО

Чудиш ли се защо в Китай наказанията за корупция и трафик на наркотици са сред най-тежките в света? Този подход не е съвременна прищявка, а исторически урок по оцеляване.
Виж този плакат от 1930-те години. Той пази спомена за времето, когато наркотиците почти унищожават една огромна държава отвътре. Двете чудовищни фигури на него символизират Опиума и Морфина.

След Опиумните войни Китай е разкъсван от кризи, а масовата зависимост застрашава суверенитета на страната. Тогава Националната антиопиумна асоциация започва мащабна кампания за пълно въздържание.

В центъра на плаката е д-р Сун Ятсен, първият временен президент на Република Китай. Неговото послание е просто и безпощадно. Търговията с опиум е несъвместима с народното управление. Той обявява всеки защитник на наркотиците за обществен враг.

Сун Ятсен вярва, че толерирането на тази отрова от местните власти заради бързи печалби е чиста проява на държавна измяна. Той знае, че под влиянието на наркотиците цял един народ може да деградира. Затова въвежда безкомпромисни мерки срещу наркотърговците и корупционерите, за да спаси страната от тотален крах.

Тази историческа битка показва нещо много важно. Наркотърговията не е просто някакъв си бизнес, тя е форма на тероризъм срещу бъдещето на едно общество. Силната обществена воля и строгите мерки могат, ако не да изкоренят, то поне да ограничат този порок.

В онзи момент моралът и общественият натиск се превръщат в средство за оцеляване.

Всеки от нас прави своя избор всеки ден.
Замисли се, струва ли си да унищожаваш живота и бъдещето си в името на съмнителни и временни удоволствия?

Сподели мнението си в коментарите. 👇

#История #Китай #Общество #ГледнаТочка #Бъдеще

Забравените герои на България: Бранислав Велешки

Когато затваря очи на 17 май 1919 г., последните думи на един почти стогодишен старец са „Освободена ли е вече Македония?“.

Това е Бранислав Велешки, роден като Георги Ангелов Левков през 1824-та в село Карабунище. Животът му се преобръща рано, когато турци избиват цялото му семейство и той напуска родината, за да се посвети на свободата. Георги Стойков Раковски го забелязва в Белград по време на Първата българска легия през 1862-ра, дава му силното име Бранислав Велешки и го прави свой личен адютант. Преди смъртта си великият Раковски му оставя за спомен личния си въстанически мундир, превърнал се в най-скъпата реликва за поборника.

След това пътят му минава през Букурещ, където Велешки помага на Васил Левски, Христо Ботев и Любен Каравелов, като дори става отговорен редактор на хумористичния вестник „Тъпан“.

Бранислав вярва, че на един народ, който иска да извоюва свободата е нужно знание. Затова става и един от членовете на Българското книжовно дружество (днес БАН).
Той е ярък пример за български възрожденец и революционер, чийто принос за опазването на историческата ни памет се крие в съхранените материални свидетелства.

Мундирът му, ушит в цветовете на бъдещия национален трибагреник, е същият, с който Васил Левски се снима на една от малкото си запазени фотографии в ателието на Карол Поп Де Сатмари през 1868-а. През 1877-а Велешки облича униформата и с нея, храбро воюва на Шипка в Четвърта дружина и е ранен от куршум, който остава в гърдите му до края на неговите дни.

След подписването на Санстефанския мирен договор Бранислав се установява в Пловдив, столицата на Източна Румелия, и участва активно в Съединението през 1885-та. Освободената българска държава бързо забравя своите герои и отказва да му отпусне поборническа пенсия, заради което старият революционер работи като пощенски раздавач.

На 17 май 1919 година Велешки издъхва в пълна мизерия. Поради липса на други прилични дрехи той е положен в бедняшкия ковчег, облечен с пазената с десетилетия и покрита с ордени и медали униформа, дадена му от Раковски. Същата тази, с която се е снимал Левски и с която се е сражавал срещу турците на връх Шипка.

Ковчегът е изнесен от един пожарникар и от случаен минувач, помолен да окаже съдействие. В последния си път поборникът е придружен само от съпругата и двете си дъщери, възрастна съседка, стар боен другар и свещеника. Гробът му е забравен и днес никой не знае къде се намира той.

Днес паметта за Бранислав Велешки се пази в Регионалния исторически музей в Пловдив и Националния военноисторически музей в София, където се намират неговото походно котле, ножът и други лични му вещи. Помисли как понякога родината забравя най-верните си чада и сподели тази история, за да остане жив споменът за поборника.

#БългарскаИстория #БраниславВелешки #Раковски #Шипка #Пловдив

ЯСТРЕБОВ

Един живот, прекъснат от куршум. Един поет потънал в забвение.
Владимир Попанастасов е по-известен със своя литературен псевдоним Ястребов. Той е една от онези ярки личности в българската култура, които за съжаление са останали в периферията на националната памет.

Роден е през 1883 г. в град Охрид, който тогава се намира в пределите на Османската империя. Той е талантлив поет, публицист, и активен участник в националноосвободителните борби на македонските българи. Загива в сражение едва на 30. Неговото творчество и личност оказват огромно влияние върху българската литература чрез творбите на неговите племенници, а именно гениалния Христо Смирненски и Тома Измирлиев.

Попанастасов завършва Битолската българска класическа гимназия, която е едно от главните огнища на българското национално самосъзнание в Македония. След това завършва право в Софийския университет и работи като мирови съдия и прокурор в различни градове на Княжество България. Паралелно с юридическата си кариера той развива и литературната си дейност. Публикува хумористични и сатирични стихове, фейлетони и разкази във водещи издания като „Българан“, „Художник“, „Македоно-одрински преглед“, „Свято дело“, „Демократически преглед“, „Илинден“ и „Гражданин“. През 1909 г. издава и първата си книга под заглавие „Легенди“, която съдържа стихотворения и поеми на историческа и библейска тематика.

С избухването на Балканската война Попанастасов доброволно се включва в редиците на българската армия. Участва активно и в Междусъюзническата война, където проявява изключителна смелост и саможертва. В навечерието на конфликта с Гърция той изрича пророческите думи, че сега мисли само за това коя е тази черна ръка, която приготвя новата буря, готова да обърне в пустиня неговата родина. Само дни по-късно, в сражението при Лахна, Попанастасов е тежко ранен. Въпреки това той отказва да напусне командния си пост. Умира от раните си на 21 юни 1913 г. и оставя след себе си траур в семейството си и огромна загуба за българската литература.

Може би най-силното произведение на Ястребов, поне за мен, е стихотворението „Напредъ!“. Този поетичен текст е истински революционен химн, който изразява дълбоката жажда за свобода и стремежа към изграждане на нов и справедлив свят. В стихотворението авторът противопоставя мрака на робството и страданието на светлината на свободата и надеждата. Първите строфи рисуват картината на стария свят. Това е свят на „грозен мрак“, „гнѣвъ, робства и хаоси“, в който „сълзи и вопли нѣматъ край“. В него надеждата за промяна е краткотрайна и винаги бива смазвана от „мракътъ прѣзрѣнъ“.

Преломният момент настъпва в петата строфа, където се появява пророчеството за новата зора с думите, че слънцето ще изгрее. Това на надеждата, която вече не може да бъде задушена. Светлината на свободата ще пробие мрака и ще донесе нов живот. Оттук нататък стихотворението се превръща в пламенен призив за действие. „Напредъ!“ е зов за борба и за разрушаване на веригите на робството. Авторът призовава страдащия роб да се изправи и да се бори за волен живот и простор за своя дух. Творбата е ярко свидетелство за духа на епохата на борбата за национално освобождение. Тя е написана на достъпен и разбираем език, предназначен за широката публика. Текстът е насочен към всички, като се започне от ученика и се стигне до професора, или от обикновения читател до високообразования интелектуалец.

Влиянието на Владимир Попанастасов - Ястребов, върху неговия племенник Христо Смирненски е огромно. В периода между 1908 г. и 1910 г., когато момчето живее с него и дядо си в София, то остава силно впечатлено от хумористичните и сатирични творби на вуйчо си. Леката и игрива стихотворна форма, разнообразната тематика и идейното съдържание на Попанастасов се отразяват в ранните хумористични произведения на Смирненски и брат му Тома Измирлиев.

Моменти от „Легендите“ на Попанастасов намират отзвук и в по-късното творчество на Смирненски. Показателен е фактът, че Смирненски избира за заглавие на първата си стихосбирка възгласа „Да бъде ден!“. Този израз е пряко свързан с творбата на вуйчо му, в която сатаната създава светлината.

Днес името на Владимир Попанастасов, Ястребов, е почти непознато за широката публика. Причините за това са комплексни. Ранната му смърт, която трагично прекъсва творческия му път, е една от тях. Друга причина е бурната история на България през XX век. Тя често е засенчвала личностите от предходната епоха.

Въпреки това творчеството на Ястребов заслужава да бъде преоткрито. Неговите стихове и публицистика са ценен документ за епохата на националноосвободителните борби на българите и за духовния климат в географска област Македония в навечерието на Балканските войни. Неговият образ на поет и воин, загинал за свободата на отечеството, е пример за саможертва и родолюбие. Това е пример, който трябва да бъде помнен и почитан. Владимир Попанастасов - Ястребов, е забравеният поет на географска област Македония. Неговият глас, звучащ в стиховете му, трябва да ни напомня за цената на свободата и за непреходната сила на човешкия дух.

Напрѣдъ!

Напрѣдъ!
О страдаленъ робъ, напрѣдъ!
Да пръснемъ вѣчни тъмнини!
Да създадемъ новий свѣтъ
Отъ оломтѣ му съсипни!!
Ний волено пиеме животъ.
За мощниятъ ни духъ — просторъ!
Подъ тоя мраченъ небосводъ
Светликъ ний диримъ съ кървавъ потъ
Въ челото, въ очите съ дързокъ взоръ!
Напрѣдъ въ свещената борба!
Напрѣдъ, новъ свѣтъ да създадемъ!
Ехти вечъ бойната труба! Напрѣдъ!
Ний нѣма да умремъ!“

13.05.2026 г. 150 години от подвига на Априлци. Част. 10 | От пепел към свобода

България лежи в руини, а димът от опожарените села и градове още не се е разсеял, когато истината за Април 1876-та започва да обикаля света. Всичко изглежда загубено. Апостолите са мъртви, четите са разбити. Хиляди мирни жители са избити. Затворите са препълнени с оцелелите от онези, които дръзнаха да мечтаят. Но точно в този миг на най-дълбок мрак, се случва чудото. Кръвта на хилядите жертви в Батак, Перущица и Клисура надава вик и се превръща в мастило, с което се пише новата история на Европа.

Светът вече не може затваря очи. Съвестта на велики умове като Виктор Юго не мълчи. Те надигат глас в защита на българите. Репортажите на Макгахан разтърсват съвестта на човечеството. Априлското въстание не постига военна победа, но то печели нещо много по-ценно. Моралната битка. Този „пролетен бунт“ изкарва българския въпрос от прашните архиви и го поставя на върха на световната дипломация. Без саможертвата на онези мъже и жени с черешовите топчета и кремъклийките, Санстефанският мир и свободата нямаше да бъдат възможни.

Днес, 150 години по-късно, ние не плачем пред паметниците, а стоим изправени. Точно като онези наши горди предшественици, които са се осмелили да се надигнат срещу османското иго.

Априлското въстание е бойното кръщение на нашия народ. Mоментът, в който раята на привидно кротките поданици се надигна и поиска своята свобода.
То ни учи, че свободата никога е идва даром и трябва да се вземе. Тя не е окончателна и че всяко поколение трябва да я защитава със същата чистота, с която Райна Княгиня везаше знамето. Ние сме тук, защото те не се побояха да се надигнат срещу душманите.

Помисли колко силна е връзката ти с онези, които преди век и половина дадоха живота си, за да можеш ти днес да говориш своя език. Сподели този разказ, за да пренесем пламъка на паметта през следващите векове.

#АприлскоВъстание #история #свобода #България #памет

Утринното слънце на 6 май винаги изглежда по-ярко върху лъснатите копчета на парадните мундири.

Днес е Гергьовден. В българската традиция този ден не е само за трапеза и агнешко, той е символ на българската войска.
Днес е Денят на храбростта и празник на Българската армия. Всичко започва през далечната 1880 година, малко след Освобождението. Княз Александър I Батенберг подписва указа, с който обявява 6 май за официален военен празник. Ден в който поменуваме загиналите за Родината и се молим за живите, които ѝ служат. Ден, в който се оствещават знамената.
Празник на военнослужещите и Военния орден „За храброст“.
По традиция събитието се отбелязва всяка година на Гергьовден, 6 май.

Изборът на Свети Георги не е случаен. Воинът, който пронизва змея, е най-близкият образ до сърцето на българския войник. Той олицетворява войнът-защитник.
През годините на тежките сражения, от Сливница огато студенти, ученици, даскали, занаятчии и работници в защита на Съединенито проявяват чудеса от храброст, до Дойран, когато българския войник се сражава срещу британските интервенти.

От битката срещу гърци, сърби и французи за отбрана на самотния връх Каймак Чалан до далечните Мур и Драва срещу пълчищата на Нацистка Германия, нашите предци влизат в боя храбро и със съзнанието, че зад тях е България. Че са защитници, че воюват за своите смейства, за своя народ... Че няма отстъпление. Словата на капитан Олимпий Панов, произнесени на Сливница „Нито крачка назад! Зад нас е София, зад София - България!“ не са просто слоган, те са онази същност, вдъхновявала българския войник в сраженията.

Българската армия е единствената в света, която не е допуснала нито едно нейно бойно знаме да бъде пленено в битка. Всяко знаме е било спасено, всяко знаме се е върнало в Родината.
Това е история за воля, която не познава пречупване.

През годините идеологиите се менят. Монархия, социализъм, република... Празникът няколко пъти сменя своята дата, но никога не променя своя основен смисъл. Идеологията си е иделогия, но българският войник си остава български войник и това не е забравено.
Това е ден, в който трябва да си напомним, че свободата на България не е дошла даром. Че тя трябва да се отстоява, защото желаещи да я отнемат има бол.

Честит празник на всички настоящи и бивши военнослужещи, както и на всички, които по един или друг начин са служили на Родината. За Родината е славата, а за нас бе Честта да ѝ служим!

#гергьовден #българскаармия #история #храброст #България