MY Library

В компанията на Цвета Иванова – В серия съм! Топ фен съм 9 месеца подред. 🎉

"НОЩЕН ВЛАК ЗА ЛИСАБОН" Паскал Мерсие

"Той умееше така да ти каже por favor, че бих отишла на край света, за да го чуя."

"ПЛАВАЩИ ПЯСЪЦИ. Когато сме разбрали, че въпреки всичките ни усилия е въпрос на чист късмет дали нещо ни се, или не ни се случва; когато сме разбрали, че във всичките си действия и преживявания сме плаващи пясъци: какво става тогава с всички добре познати и прехвалени усещания като гордост, разкаяние и срам?"

"ИЗДАЙНИЧЕСКИ СЛОВА. Когато говорим за самите себе си, за други или просто за разни неща, в думите си ние искаме – би могло да се каже – да разкрием себе си. Искаме ясно да кажем какво мислим и чувстваме. Допускаме другите да погледнат в душата ни. (When give them a piece of our mind), както се казва на английски."

"Той обичаше влаковете, за него те бяха символ на живота. Как ми се искаше да пътувам в едно купе с него. Но той не ме допусна там. Искаше да съм на перона, искаше да може по всяко време да отвори прозореца и да ме попита за съвет. Искаше и перонът да се движи успоредно с влака, когато потегли. Трябваше подобно на ангел да стоя на движещия се с него перон, на ангелската платформа, която се носеше с абсолютно същата скорост."

"ЛЮБОВНО ДЪЛГОЛЕТИЕ" Камелия Кондова

Преди да притъмнея от обида.
Преди да озверееш от безсилие.
Събирам честност – за да си отида.
И конят ми нетърпеливо цвили.

Познава ме – предвкусва свободата.
(И самотата – те си ходят редом.)
И само чака жеста на ръката ми.
Но тази нощ ръката ми е гребен.
Разресвам ти разчорлените облаци –
надвесените над телата мисли.

А всъщност ги разрошвам още повече –
до питанка, до отговор, до писък.
Докато още светя от доверие,
докато още ме четеш със пръсти –
ще си отида, за да се намеря
във болката от твоето отсъствие.

И ще живееш – докато съм жива.
И след това, по-дълго и от песен.
Защото ще отсъстваш тъй красиво,
че просто няма кой да те измести.

"Беше четвъртък, беше един от тези дни в Монтерей, когато въздухът е измит и лъснат като увеличително стъкло, тъй че през него се виждаха чак къщичките на Санта Крус, на двайсет мили отвъд залива, виждаха се дори секвоите, дето раснат по планинските скатове над Уотсънвил. Каменистият калпак на връх Фремънт, от другата страна на Салинас, се извисява благородно на изток. В слънчевата светлина имаше нещо златисто, а пурпурните цветове на здравеца сякаш прогаряха околния въздух. Ралицата приличаше на малки отвори в небосвода.
Такива дни не идват често и навсякъде. Хората ги тачат и ценят. Дечурлигата надават пронизителни писъци без видима причина, а представителите на бизнеса решават, че е необходимо да се предприеме автомобилно пътешествие, за да огледат даден имот. Старците седят, загледани в далечината, и неточно си припомнят, как всички дни от младостта им са била именно такива. В такъв ден конете се въргалят из ливадите, а кокошките се скъсват да кудкудякат.
Тъкмо такъв вълшебен ден беше и този четвъртък. Мис Уинч, която се славеше с лошото си разположение преди обяд, рече „Добро утро“ на раздавача.

Фауна винаги затваряше плътно завесите на спалнята си. Тъй като работното време продължаваше до късно, налагаше й се да спи до пладне, та да отпочине както трябва. В утрото на благодатния четвъртък слънцето й погоди шега. В пердето имаше дупчица, не по-голяма от върха на карфица. Игривото слънце погълна всичко онова, което ставаше по улица Консервна, пропъхна го през иглената дупка и го отрази с краката нагоре и в ярки цветове върху стената в спалнята на Фауна. По стената с главата надолу премина Дебелата Ида; в басмена рокля, щампосана на едри макове, тя бе нахлупила на главата си черна барета. Вдигнал колела във въздуха, по стената се проточи камионът на „Пасифик Газ & Електрик“. С главата надолу мина и Мак, упътил се към бакалницата. Малко по-късно с краката нагоре по тапетите уморено се провлачи и Док. Носеше кварт бира, която сигурно би се разляла, ако цялата сценка не беше чиста заблуда. Всекиму е известно как трудният вечерта въпрос сутрин леко се решава, след като е бил обсъден от комитета на съня. Тъй бе станало и с Фауна. Зарадва се, като дръпна пердето и видя колко хубав е денят. Покривът на консервната фабрика „Хедиондо“, по който бяха накацали чайки, светеше като бисерен."

"НА МАЙКА МИ" Христо Фотев

Мамо,

И аз ще се завърна, както винаги.
И както винаги, най-неочаквано
прозореца ти ще изпълня в тъмното -
не ставай изненадано от стола си.
Не падай във ръцете ми -
погледай ме
и позволи ми да сваля палтото си.
Да насека дърва и във нозете ти
да коленича - да запаля печката.
Над куфара ми се склони усмихнато.
Над дрехите ми, книгите ми, мислите.
И докосни ги, моля те, накарай ме
отново да обикна тежината им.
Не се страхувай - пристъпи в душата ми,
прозорците й избърши, пред някого
гостоприемно разтвори вратите й -
върни на огледалото й блясъка.
И изпълни и счупените съдове
със сребърната влага на очите си,
за да живея - за да нося винаги
във мислите си твоето присъствие.


Мамо,

не остарявай, моля те, и никога
не вярвай през деня на огледалото.
В очите ми се гледай непрекъснато,
Съпротивлявай се срещу тъгата си.
За здравето си се бори отчаяно.
И защитавай, моля те, душата си
от бръчките, от пясъка на времето.
Не казвай, че е суета - понякога
си освежавай със червило устните...
И не умирай - заповядвам ти! -
до края.
До края съществувай във живота ми!
Явявай се в най-страшните ми сънища
със бялата си рокля -
съзерцавай ме
от погледите на жените - тихите...
Да се обърна стреснато след някоя
и да те видя във дъжда -
в прозорците,
в балконите, в дърветата и в себе си.

Мамо. Не ме изоставай,
мамо.

"МИГ" Павел Матев

Бясно настъпих педала
и бързо към теб полетях,
по бляскавата магистрала,
да стигна до моята мечта.

Знам, че ти още ме чакаш,
там, където свършва света
и дойда ли, няма да плачеш,
няма да бъдеш вече сама.

За прегръдката твоя копнея,
за погледа — мил, замечтан,
чувствам, че още живея,
за мига от слънце огрян.

С целувка ще среша косите,
вятъра в тях ще приспя,
с усмивка ще милвам очите
и ще изпивам всяка сълза.

"МЪРТВОТО МОМИЧЕНЦЕ" Назъм Хикмет
(посветено на жертвите на атомната бомба в японските градове Хирошима и Нагасаки)

Аз съм момиченце. Идвам отрано.
Аз спирам и чукам на всяка врата.
Ала не мога пред вас да застана,
че мъртвите нямат лице за света.

Чуйте – във град Хирошима загинах.
И десет години след моята смърт
аз си оставам на седем години,
че мъртвите малки деца не растат.

Миг. И очите ми станаха слепи,
косата ми пламна и гръм връхлетя.
И станах на пепел, на шепичка пепел,
и вятър отвя надалеч пепелта…

Чакам ви. Чакам да чуете вие –
не искам за себе си нищичко аз.
Аз изгорях като листче хартия –
не мога си взе и бонбонче от вас.

Леличко, чичко! Стоя пред вратите
и чакам за подпис. Ще чакам до край.
Чакам да няма дечица убити,
децата да казват: „Бонбонче ми дай!”

"В понеделник коварната пролет се шмугна обратно към зимата със студен дъжд и остър, поривист вятър, който накъса нежните листенца на прекалено доверчивите дървета. Подмяташе като парцали отдалите се на разврат храбри и единодушни врабчета по затревените площи, пречеше им да улучат целта и те гневно проклинаха непостоянното време."

"КЪЛНА ВИ СЕ..." Христо Фотев

Кълна ви се - аз всичко бих повторил.
Аз всичко бих отново изживял,
излюбил, изпътувал, изговорил,
измолил и изплакал,
и изсмял.
Аз бих повторил целия си дивен
и кратък, кратък свой живот до днес
със същия безмилостно наивен
и въпреки това измерен жест.
Не съжалявам - както съм заставал,
пак бих застанал, малък и велик
и с яростен замах бих защитавал
най-пустия си ден и час, и миг...
Над всеки свой изгубен ден със вопъл
бих паднал аз по гръцки ритуал
и както върху мъртвия Патрокъл -
Ахил, сина Пелеев -
бих ридал.

И съм ридал... Самотен и незнаен.
И пак. И пак във същия Бургас
до ужас съм се чувствал осезаем
и изумен съм викал - жив съм аз.
Но аз съм жив - на гарата съм в девет.
Под златния луминесцентен диск...
Локомотивът е пробуден лебед...
Приемам възхитителния риск
да бъда жив, не някакъв излишен
и мъртъв Христо Фотев да съм аз:
Но българин. И жител
на Бургас...

"ДАЛИ ЧЕ С ТЕБ..." Надежда Захариева

Дали че с теб, разголвайки тела,
забравяме душите да разголим,
приличаме на две огледала,
укрили свойте същности отдолу.

А образът ни собствен отразен
все ни изглежда чужд, по-грозен, в шупли…
Да дръзнехме със тебе някой ден
проклетите огледала да счупим…

И вместо ти във мен и в тебе аз
да се оглеждаме — да се проникнем…
Навярно милиони като нас
си мислят същото във този час.

И огледалото не чупи никой.

"УТРИННА" Елисавета Багряна

Ето брезите сребристи и борове тъмни.
Ето и двете високи черковни кубета.
Скоро и долу в града и в полето ще съмне –
ведро поглежда окото ти синьо – небето.

– Ти, който виждаш и който четеш в сърцата,
както в отдавна позната, разтворена книга,
бдиш над цветя и над птички, и пазиш децата,
боже, към тебе очите си молещи вдигам.

Пълно с любов и сърцето ми слабо, човешко,
пълно със земна любов и с възторг, и с умора,
както лозница, отрупана с гроздове тежки,
както и причастие чаша, налята догоре.

Трябваше жертва – и аз я принесох, и ето –
още треперят ръцете ми в първите тръпки.
Само да знам, че е жертвата моя приета,
моя тамян че достига до твоите стъпки.

"СТАРИЯТ МУЗИКАНТ" Христо Смирненски

Все там до моста приведен седи,
тегли полекичка лъка,
а над главата му ревностно бди
черната старческа мъка.

Бурно край него живота кипи
в грижи и горести вечни
и пъстроцветните шумни тълпи
все тъй са зли и далечни.

Привечер. Спуска се траурен здрач,
ситен снежец завалява,
спира цигулката горестен плач —
стареца немощно става.

И пригърбен той пристъпя едва,
спира се тук-там и стене,
шепнат му злъчни, невнятни слова
зимните вихри студени.

Там — от скованата в мраз висина —
мигом през тънкия облак
хвърля му поглед печална луна,
фосфорно бледа и обла.

А зад гърба му пристъпя Смъртта,
кървава и многоръка,
и по цигулката старческа тя
тегли полекичка лъка.