С лице към Бога Facing God

В един далечен манастир се подвизавали четирима монаси. Животът им бил тежък - гладували, бедствали, карали се. Веднъж монасите отишли за съвет при един старец, притежаващ пророчески дар. Попитали го какво да правят, да напуснат ли манастира или да останат. След като изслушал техните съмнения, старецът им отговорил: „Не знам какво да ви посъветвам, но само ще ви кажа, че един от вас е Божи човек“.

Върнали се монасите в обителта и продължили да живеят там заедно. Мисълта за това, че един от тях е таен праведник, ги карала от този момент да се отнасят един към друг с голямо внимание и уважение. Всеки търсел в братята си признаци на святост и ги откривал. Стараели се по всякакъв начин да проявят своята любов. Целият живот в обителта се променил и всички поклонници, идващи в манастира обикнали това толкова добродетелно братство.

Притчата за четиримата монаси ни показва, че ако се отнасяме с любов към хората около нас, то всичко започва да се мени към по-добро и тази любов ни се връща многократно.

Притчи - Inz.bg В Рая имало два ангела, които отговаряли за връзката между Бога и хората и за пренасянето на техните послания. Единият ...

"Тя живееше на ръба на пропастта. Сама. Беше стара коза, преживяла всичко – суши, наводнения, изгубени яренца, и едно стадо, което някога я изгонило, защото мислела различно.

Не мразеше никого. Беше уморена от омраза.

Една вечер, докато небето се стягаше за буря, чу стон. Близо до ръба. Под навеса ѝ лежеше вълк — кървящ, грохнал, с отчупен зъб и счупен крак.

Погледите им се срещнаха.

— Свърши с мен — изръмжа той. — Знам какво си чула за нас.

Тя не отговори. Само му остави купичка с вода. И останала хапка от хляб.

— Не го прави, коза. Ще съжаляваш.

— Може би. Но не тази вечер.

Минаха дни. Вълкът не си тръгна. Козата му даваше остатъци, а той слушаше. Не говореше много. Само гледаше залеза с нея. Мълчаливо. Странно мирно.

— Бях гладен звяр — призна веднъж. — Но ти ме накара да се чудя дали може да съществува друг свят.

Козата се усмихна.

— Не е светът, който се променя. Хората се променят вътре в него.

Една нощ заваля сняг.

Козата не се събуди. Вълкът стоя до нея. Не мърдаше. Не дишаше тежко. Само седеше до тялото ѝ.

На сутринта вятърът разнесе вълчия вой. Не като преди. Не жесток. Не див.

Тъжен.

Месеци по-късно, същото стадо, което някога беше изгонило козата, се върна. Зимата ги беше съсипала. Храна нямаше.

Намериха хралупата ѝ. И… вътре — вълкът. Седеше пред камината. Сърцето им застина.

Той не скочи.

Не изрева.

Само стана… и изнесе старата коза в снега. Погреба я под скала. А после се върна. Седна. И пак не каза нищо.

Стадото замръзна. Не знаеха какво да направят.

И най-малкото козле прошепна:

— Мамо… той я е обичал.

Старият овен с треперещ глас каза:

— Не. Той е просто… разбрал какво е изгубил.

Поуката:
Понякога не неблагодарността убива. А късното осъзнаване.
Да получиш любов, когато си бил звяр…
…и да разбереш какво си имал — когато вече никой не го дава."

В една далечна пустиня живеела мъдра камила. Тя била тиха, устойчива и винаги вървяла напред, независимо от жегата, вятъра или умората. Един ден до нея кацнало малко врабче, което било изгубено, гладно и отчаяно.

— „Ще ми позволиш ли да пътувам с теб?“ — попитало птичето.
Камилата кимнала:
— „Не мога да летя като теб, но мога да те нося, докато не си възвърнеш силите.“

И така започнало тяхното пътешествие. Ден след ден, камила и врабче споделяли залези, бури и безмълвни утрини. Те били толкова различни — едната голяма, мълчалива и стабилна, а другото — малко, приказливо и неспокойно. Но нещо ги свързвало дълбоко — взаимната грижа.

Един ден други птици прелетели над тях и се присмели:
— „Какво правиш с тази тромава камила? Тя не познава небето, не разбира полета!“

Врабчето се замислило. Може би са прави? Може би му трябва някой, който да лети с него, да вижда света от високо...

И на следващата сутрин просто отлетяло, без дума.

Камилата не се оплакала. Просто продължила напред. Но в сърцето ѝ останала тишина, която нищо не можело да запълни.

След дълги дни врабчето се върнало. Видяло, че небето без споделяне е пусто. Че височината е самотна, когато няма кой да те чака долу.

Открило камилата на същия път, уморена, но жива. И кацнало отново на гърба ѝ.

— „Извинявай… търсих нещо, което вече имах.“

Камилата не попитала „защо“ и не поискала обяснение.
Просто продължили — заедно.

Извод:
Истинското приятелство не се гради на еднаквост.
А на това да си до някого, въпреки различията.
Да бъдеш пристан, когато другият се губи.
И да се връщаш там, където някой никога не е затварял вратата.

- Учителю… казват, че благодарността е "майка на всички добродетели". А защо понякога ми е трудно да я чувствам?

Учителят се усмихна меко:

- Защото очите свикват с даровете така, както ушите свикват с тишината. Когато светлината е постоянна, приемаме я за фон и забравяме, че е чудо.

- Как да се науча да благодаря, без да звучи изкуствено?

- Спри да търсиш голямото.
Благодари за дъха сутрин, за вкусната троха, за подадената ръка. Мнозина чакат "чудо", а чудото ги чака в дребното.

- Но какво, ако денят ми е пълен с болка?

- Благодарността не отрича болката; тя казва: "не съм сам в нея". Дори сълзата съдържа светлина, щом разбереш, че можеш да плачеш, значи сърцето още е живо.

- А ако не чувствам нищо?

- Започни с думи. Думите отварят врата, чувствата влизат по-късно. Понякога устата предхожда сърцето, както пътеката предхожда градината.

Учителят се наведе и прошепна:

- Благодарността е паметта на сърцето. Който помни даровете - вече ги умножава.

Нека тази вечер преброиш не тревогите, а даровете -
и откриеш, че дори тишината е подарък.

Един вълк се заселил наблизо до голямо стадо овце. Всеки ден той изяждал по една овца. Отначало нейните крясъци плашели другите овце, но с времето вълкът се спирал и говорел с всяка една поотделно:
-Няма от какво да се страхуваш, защото аз убивам и ям само глупави овце, а ти си единственият ми умен и най-добър приятел в това стадо.

След този разговор овцете седяли тихо и не тичали повече.
И когато вълкът убивал следващата овца, всяка от останалите си мислела:
-Е, уби още една глупава овца, но аз съм най-добрият приятел на вълка и няма от какво да се страхувам.

Овцете били щастливи.
На следващият ден вълкът просто се приближавал до поредната от тях и казвал:
-О, най-добри ми приятелю, не сме говорили за глупави овце от дълго време...- И смъртта ѝ настъпвала моментално. Овцете нямали време да разберат нищо.

Вълкът повдигнал самочувствието на всяка една, те спрели да се тревожат и спокойно пасели тревата, от което месото им ставало още по-вкусно.

Повечето овце дори започнали да помагат на вълка - ако някоя твърде умна овца се досещала за истинското състояние на нещата, тогава друга овца, измежду най-добрите приятели на вълка, му разказала за странното поведение на подозиращата и на следващия ден вълкът изяждал точно нея.

Всеки човек трябва да вярва по-малко на думите и да наблюдава повече действията.

Ние чуваме това, което искаме да чуем и просто не обръщаме внимание на всичко останало. А трябва.

Защото най-важното е да забележите навреме вълка в овча кожа! По делата им ще ги познаете!

Via..

Нещо като притча: "Пенсиониран учител и млад компютърен специалист живеели в съседни къщи.
И двамата били запалени градинари и често си говорели за своите растения, обменяли идеи и опит. Но отглеждали растенията си по съвсем различен начин.
Бившият учител много обичал своята градина, но никога не се престаравал в грижите за цветята и насажденията, понякога с дни не ги поливал, а оставял дъждът да напои земята. От време на време махал някой упорит плевел от градината, но на практика не полагал кой знае какви грижи и сякаш разчитал повече на природата и нейните закони.
Докато младият инженер се доверявал изцяло на специализираните градинарски издания и следвал стриктно всички препоръки: поливал растенията редовно, слагал специални подхранващи торове и не оставял и една излишна тревичка в лехите си.
На пръв поглед и двамата имали хубави градини, но цветята на младия мъж били по-пищни и зелени, докато при учителя всичко изглеждало доста по-семпло и обикновено.
Една нощ се разразила буря със силен вятър и проливен дъжд. На сутринта двамата съседи се срещнали, докато оглеждали какво се е случило в градините им след бурята. Младият инженер, който бил изключително горд с грижите, които полага за насажденията си, с изненада установил, че всичките му растения са изтръгнати от корените и са напълно унищожени, а цветята на „небрежния“ учител са просто леко наклонени към земята, но здраво стоящи на местата си.
– Просто не мога да си го обясня – казал той и се приближил до оградата, която разделяла дворовете им. – И двамата отглеждаме почти еднакви видове растения, но на практика аз се грижа много по-добре за тях. Поливах ги повече, плевих ги, слагах им специални торове... Кажи ми как си обясняваш този парадокс?
– Няма нищо парадоксално в това, приятелю – усмихнал се незлобливо възрастният учител. – Ти наистина обръщаше прекомерно внимание на цветята си, но по този начин те спряха сами да се борят за себе си. Ти ги улесняваше във всичко и те загубиха естествената си способност да оцеляват при по-трудни условия. Защо мислиш, че вятърът не е изтръгнал моите цветя? Защото аз не ги поливах и подхранвах прекалено много и оставях корените им да си търсят допълнително влага в почвата. Така те са развили по-силни и дълбоки корени, които сега ги държат здраво в земята.
– Впечатлен съм от тази теория... наистина ме накара да се замисля – казал младият съсед.
– Знаеш ли, това са основни природни закони – продължил учителят. – Прекомерната грижа невинаги е най-добрата. Най-силни и издръжливи стават тези, които получават постоянно, но умерено внимание. Може би си забравил, но аз 40 години съм бил учител. И съм наблюдавал възпитанието и израстването на хиляди деца. А децата са като цветята... те се нуждаят от любов така, както цветята – от светлина и топлина. Но ако им дадеш всичко наготово, се препъват при първата житейска буря, защото не се научават да се справят сами. Най-важното нещо са здравите устои, а те се създават с борба."

Лодка

На брега на една голяма река живеели рибар и семейството му. Някога той се справял добре, но тези дни били отдавна зад гърба му. Днес реката донасяла все по-малко риба, лодката му била износена и тъй като нямал пари да си купи нова, рибарят бил принуден да я поправя почти ежедневно.

Един ден покрай това място минал старец и помолил рибаря да отседне при него за една нощ. Семейството го посрещнало радушно, нагостили го, макар че храната едва стигала за всички, и го настанили на най-удобното място в къщата.

На сутринта, когато се канел да си тръгва, старецът попитал как може да се отблагодари на домакините си за подслона и храната. Рибарят бил наясно с това, че старецът не е особено богат. Затова само се усмихнал и рекъл:

- Виждам, че си мъдър човек и че си видял много. Дай ми съвет как да се измъкна от бедността и това ще е достатъчно.
- Добре - съгласил се старецът. - За да се измъкнеш от бедността, потопи лодката си!

След тези свои думи той си тръгнал и повече никога не го видели.

Рибарят не разбрал съвета. Той само повдигнал рамене: „Може би се е побъркал. Как така да си потопя лодката? Та ние едва се прехранваме. Без нея ще умрем от глад…“

В края на краищата рибарят не последвал съвета му и продължил да живее постарому и бедствал все повече – все по-често се налагало цялото му семейство да си ляга без вечеря.

Един ден се извила силна буря, а старата му вехта лодка се разбила и рибарят едва-едва оцелял. Той и семейството му нямали друг избор освен да съберат скромните си вещи и да напуснат своя дом. Те тръгнали по реката, за да търсят препитание.

Не след дълго стигнали до голямо рибарско селище, пълно с лодки! И големи шхуни, и съвсем малки ладийки!

Сърцето на рибаря неволно се зарадвало, когато ги погледнал! Но той нямал своя, а и нямало с какво да си купи такава. Седял рибарят на брега, гледал чуждите лодки и тъжал.

Дълго седял така, потънал в своите тъжни мисли, и малко по малко започнал да забелязва – тази лодка се нуждае от ремонт, както и онази там трябва да се постегне, а пък една друга съвсем ще се развали, ако не се поправи скоро…

И рибарят започнал да ремонтира лодките – в края на краищата това било нещо, което умеел превъзходно! Колко пъти му се налагало да позакърпи своята – бил изучил всичко в подробности. И това неусетно го било превърнало в майстор!

За отрицателно време местните оценили работата му и скоро в селото му се разнесла славата – човекът твори чудеса, лодките му стават по-добри и от новите! Започнали да идват хора отдалеч.

Скоро успял да си купи нов дом – но не порутен, а хубава къща с красива градина. И парите започнали да идват, а семейството му никога повече не познало глада.

Едва тогава рибарят се сетил за стареца, който го посъветвал да потопи своята лодка, и осъзнал колко мъдри били думите му.

Мъж попитал мъдрец дали да остане при жена си или с любовницата си.
Мъдрецът взел в ръце две цветя, едното с роза, а другото с кактус, и попитал човека:
-Ако ти подаря едно от тези цветя, кое ще избереш?
Мъжът се усмихнал и казал: - Розата, логично е!
- Ти си безразсъден! , отговорил мъдрецът
- Понякога мъжете са водени от външна красота или мундан и избират това, което им се струва, за да блести по-
- Розата е по-красива, но скоро умира. Кактусът от своя страна, независимо от времето или климата, остава същия, зелен с тръни и един ден ще ви подари най-красивото цвете, което някога сте виждали.
- Жена ти знае твоите недостатъци, твоите слабости, твоите грешки.
- Любовникът ти иска твоите победи, твоите пари, твоите радости, твоята усмивка.
- Жена ти иска сълзите и пораженията ти да се издигат с теб, обича те във всичките ти щастливи и лоши моменти.
- Любовникът ти обаче в неволите и мъките ти ще те напусне и ще те замени с друг, който ще му даде същата усмивка и същите радости, които в даден момент ти си му дал.

“Глупак е този, който има диамант у дома и излиза да търси камъни другаде. ”

Живял на света един човек. Той имал три мечти: да има добре платена работа, да се ожени за красавица и да стане световноизвестен.

В една мразовита зима човекът бързал за интервю в известна фирма. Възрастен мъж се строполил на земята току пред него. Човекът погледнал падналия, помислил си, че е пиян и не му подал ръка.

Така успял да не закъснее за планираната среща. Обаче интервюто минало неуспешно и не го взели на работа.

Веднъж, в една прекрасна лятна вечер човекът се разхождал из градските улици. Спрял да види представлението на трупа улични актьори. Загледалите се минувачи не били много, но етюдът, който изпълнявали смешниците, бил увлекателен и весел. След края му се чули аплодисменти и скупчилите се зрители започнали да се разотиват.

Нашият човек също тръгнал да си ходи, но някой го докоснал по рамото срамежливо. Била главната героиня в етюда – старица, облечена и гримирана като клоун. Тя го попитала дали му е харесало видяното и как оценява играта на актьорите. Човекът не искал да говори, пък и си помислил, че тя ще му протегне шапката, за да пусне в нея някой лев. Обърнал се, без да каже нищо, без да се усмихне, дори без да я погледне в очите и се прибрал у дома.

Дъждовна вечер. Човекът се връщал от рожден ден на приятел. Бил страшно изморен и си мечтаел за ароматна вана и пухкави завивки. Изведнъж чул приглушено ридание. Една жена седяла на пейката пред входа му и плачела тихичко. Нямала чадър. Като видяла нашия човек, се оживила и го помолила за помощ. Било се случило нещастие в семейството. Тя просто искала да поговори с някого. Човекът се замислил за секунди, но си представил ваната и топлото легло и бързичко влязъл във входа си.

Животът му бил нещастен. Той починал в самота.

Вече на небето, човекът срещнал своя ангел хранител – вечния си приятел.

- Ти знаеш, живях доста нещастно и безсмислено. Имах три мечти, но те не се сбъднаха. Жалко все пак...

- Хм… Приятелю мой, аз направих всичко, за да се сбъднат мечтите ти, но за да се случи това, ми трябваха само твоята ръка, очите ти и сърцето ти.

- И за какво?

ПРИТЧА за ДВАТА ВЪЛКА

Стар чероки разказвал на своя внук за борбата, която се води във всеки един от нас.

И рекъл на момчето, че в душите ни се борят два вълка. Единият е зъл, той е гневът, завистта, недоволството, отрицанието, алчността, надменността, самосъжалението, чувството за малоценност или пък за превъзходство, лъжата, фалшивата гордост и егоцентризмът.

Другият е добър – той е радостта, мирът, любовта, надеждата, спокойствието, скромността, добротата, благосклонността, взаимността, щедростта, искреността, състраданието и вярата.

Внукът се замислил за момент и след това попитал дядо си:

- И кой вълк побеждава?
- Този, когото нахраниш – отговорил старият чероки.

Имало един човек, който обичал да краде. И поне да бил беден! Но не!

Бил заможен човек и жена му била добра, вярваща, имали и деца, имали и волове, овце, кози, коне, най-различен добитък и птици, земя, градини, лозя, но бил лошо възпитан от родителите си,
понеже не можел да почувства ситост, докато не хапне нещо крадено.

Мъжът много пъти разговарял с жена си. Добрата жена му казвала:

– Ех, мъжо, веднъж стомна за вода, дваж стомна за вода,
на третия път ще се счупи. Ако те хванат, че крадеш, няма къде да се денеш от срам от хората. Всички ще те осъждат за това, че крадеш, защото имаш всичко необходимо. Защо крадеш?

– Жено, не мога, ако не отмъкна нещо от еди-кой си големец, от еди-кой си човек, от еди-кой си собственик!

Една късна юлска вечер на небето блестяла пълна месечина и всичко наоколо се виждало сякаш било ден. Връщал се той от полето към къщи и изведнъж вижда ожъната нива, цялата покрита с пресни житни снопи, наредени на кръстци.

И какво си помислил? „Колко хубаво ще стане, ако откарам с каруцата тази пшеница вкъщи“, защото пшеницата била превъзходна. Отишъл си вкъщи, впрегнал конете, хвърлил в каруцата един дълъг прът, за да привърже снопите към него, сложил сено и зелена тревица за конете и по късна доба, когато и птиците спят, взел със себе си малката си три-четири годишна дъщеричка и потеглил. На момиченцето много му харесвало да се вози с татко си в каруцата:

– Тате, ще ме повозиш ли с каруцата?

– Ще те повозя!

Майка й не я пускала:

– Стой вкъщи!

– Не! – инатяла се малката и заплакала.

– Хайде, пусни я де! На малката й харесва как конете тропат с копита и иска татко да я повози с каруцата.

Явно, това бил Божи Промисъл и грижа. И ето, дошъл селянинът насред полето да краде снопи. Нивата с пшеницата била близо до голяма гора и пътят минавал край гората. Докарал конете близо до мястото, откъдето мислел да изнесе снопите от нивата, разпрегнал ги, извадил юздите от устата им и им дал сено.

Момиченцето останало в каруцата. Луната светела и се виждало до хоризонта. Тръгнал селянинът, по нрав крадец още от детство, из полето, като се оглеждал във всички посоки – ще свърне ту наляво, ту надясно, ту напред, ту назад. Оглеждал се. А защо? Гледал дали случайно полският стражар не е някъде наоколо. И все се успокоявал: „Дори и да е тук, сега сигурно спи в някоя копа сено, сега е дълбока нощ“.

А през това време момиченцето наблюдавало от каруцата как баща й се оглежда на всички страни – и насам, и натам – и се чудело в ума си – наивни деца! – защо татко й се оглежда така.

Като се убедил , че няма никого и никой не го вижда, той грабнал няколко снопи пшеница и ги повлякъл към каруцата. Момиченцето, чрез чиято уста говорел Светият Дух, рекло на баща си:

– Тате, забрави нещо!

– Какво съм забравил, миличка?

– Забрави нещо! Огледа се на всички страни, а забрави да погледнеш нагоре!

– Какво казваш?

– Защо не погледна нагоре?

Момиченцето казало това не за да упрекне баща си. Мислело, че може би ще е по-добре, щом той гледа във всички посоки, да погледне и нагоре. Но това силно разстърсило човека:

– Какво, какво казваш?

– Тате, помислих, че трябва да погледнеш и нагоре!

И страх Божий така го пронизал, че грабнал снопите, отнесъл ги обратно и ги сложил на кръстците. Върнал се, впрегнал конете, качил момиченцето в каруцата и се върнал в къщи с празни ръце.

А жена му знаела, че той никога не се връща с празни ръце. Ще задигне или дини, или царевица, или пшеница, или нещо друго, но винаги ще се върне с товар вкъщи. И изведнъж вижда, че се връща празен, а до съмване оставали още два-три часа:

– Мъжо, какво те е сполетяло? Какво се е случило с теб?

– Жено, докато съм жив, няма повече да крада!

– Но какво те е сполетяло? Видяха ли те? Хванаха ли те? – помислила, че са го видели. – Нали ти казвах!? Ето как се забогатява от крадене!

– Жено, никой не ме хванал.

– Но какво се е случило?

Той посочил момиченцето и казал:

– Това е заради малката.

– Та какво ти е сторила тя?

– Заради нея няма да крада вовеки! Защото Светият Дух проговори чрез устата й.

– И какво ти каза детето?

– Тръгнах из нивата и преди да почна да влача снопите, както обикновено, почнах да се оглеждам – наляво, надясно, насам-натам. А то ме гледаше от каруцата и щом се върнах, ми каза: „Тате, забрави нещо. Забрави да погледнеш нагоре“. Тогава си помислих: „Ама, че съм безумец! Бог ми казва, чрез устата на дете, че трябваше да погледна първо нагоре. Защото, ако бях погледнал нагоре, нямаше да е нужно да гледам наляво, надясно, напред и назад, защото от окото на Всевишния нищо не може да се скрие.

Божиите очи, както казва Соломон, са милион пъти по-светли от слънцето и няма място, където Божието всезнание да не прониква. Както казва и апостолът, Божието всезнание прониква до разделяне на душа и дух, а не само до разделяне на душа и тяло. (вж.: Евр. 4:12).

Човекът е образ на Пресветата Троица. Той има ум, слово и дух. Този дух подобно на слънчевите лъчи сияе в сърцето и благодарение на него човекът е нещо повече от Ангелите; защото Ангелите не са създадени по Божи образ и подобие, а само човекът. Човекът е жив образ на Света Троица на земята: той има ум, слово и дух. Умът е образ на Отца, словото – образ на Христос, а духът – образ на Светия Дух.

Светият Дух посетил този човек със страх Божий и той си помислил: „Отсега нататък, докато съм жив, никога повече няма да крада. Нещо повече, ще отида да се изповядам и ще понеса епитимия за всичко лошо, което съм извършил през живота си, защото, ако пак отида да крада, ще трябва първо да погледна нагоре. И като погледна нагоре, това ще ми е достатъчно, за да не мога никога повече да крада, защото от окото на Всевишния никой не може да се скрие“.

И пак ще ви кажа: Начало на мъдростта е страхът Господен. Той е „основата на всички добродетели“. Мъдростта има два края – единият е страхът Божий, а висшият е любовта към Бога, защото всяка добродетел започва от страха Божий и завършва с любов към Бога, която е свръзка на съвършенството и най-високата добродетел.

Дърводелецът

Майстор дърводелец работел много години при един строител, докато един ден се уморил и решил да се пенсионира. Строителят уважил желанието му, но го помолил за една последна услуга – да построи още една къща.

Майсторът се съгласил, но с течение на времето се видяло, че вече не чувства работата със сърцето си. Бързал, дори започнал да използва лоши материали и крайният резултат бил плачевен – никога не бил строил по-калпава постройка.

Когато къщата била завършена, строителят дошъл да види какво е направено. Обиколил цялата къща, след това подал ключа на дърводелеца и му казал:

– Тази къща е за теб. През годините заедно с теб свършихме прекрасна работа. Изключително ми е тъжно да се разделим, но уважавам твоите желания! Затова искам да ти подаря тази къща в знак на уважение и признателност!

Майсторът бил напълно объркан и шокиран. Изпитвал и огромен срам. Ако знаел, че строи собствената си къща, той би я построил по напълно различен начин!

Същото е и с всички нас. Ден след ден ние строим живота си, но често не даваме от себе си достатъчно за строежа. След това шокирани осъзнаваме, че трябва да живеем в къщата, която сами сме си построили. И ако можехме да я започнем от начало, със сигурност бихме я построили по напълно различен начин! Но няма връщане назад. Затова нека внимаваме как строим. И да го правим мъдро.